Стендал - Червено и черно

— Вас ли обича той? — извика тя обезумяла.

Учудена от ужасното състояние, в което заварваше господарката си, камериерката за щастие не обърна внимание на нейните странни думи. Госпожа дьо Ренал съзна начаса непредпазливостта си: „Тресе ме — каза й тя — и ми се струва, че бълнувам; останете при мене.“ Принудена да се сдържа, тя се опомни съвсем, стана й по-леко; разумът си възвърна властта, която полусънното състояние му беше отнело. За да се освободи от втренчения поглед на камериерката си, тя й заповяда да чете вестника и успокоена от монотонния глас, с който момичето четеше някаква дълга статия от „Котидиен“, госпожа дьо Ренал взе добродетелното решение да се държи с Жулиен съвсем студено, когато го види пак.

На другия ден още в пет часа, преди госпожа дьо Ренал да се покаже, Жулиен вече получи от мъжа й тридневен отпуск. Неочаквано за себе си Жулиен почувствува желание да я види пак, спомни си прелестната й ръка. Той слезе в градината, госпожа дьо Ренал се забави дълго. Но ако я обичаше, Жулиен би я видял зад полупритворените прозоречни капаци на първия етаж, долепила чело върху стъклото. Тя го гледаше. Най-сетне, въпреки решението си, тя се осмели да слезе в градината. Вместо привичната й бледност на лицето й бе избила ярка руменина. Тази простосърдечна жена очевидно се вълнуваше силно: някаква напрегнатост и дори гняв нарушаваха обичайния израз на невъзмутимо и сякаш възмогнало се над всички суетни грижи на живота спокойствие, което придаваше толкова чар на това небесно лице.

Жулиен пристъпи към нея припряно; той гледаше с възторг хубавите й ръце, които се виждаха изпод набързо метнатия шал. Свежият утринен въздух сякаш усилваше още повече блясъка на лицето й, върху което след преживените през нощта вълнения още по-пълно се отразяваха всички впечатления. Нейната скромна и трогателна красота, едновременно съживена от мисли, които не можеш да видиш в низшите обществени слоеве, сякаш пробуди у Жулиен някакво душевно свойство, което той никога дотогава не беше усетил в себе си. Прехласнат от прелестите, които откриваше неговият жаден поглед, Жулиен не се съмняваше, че ще го посрещнат приятелски и дори не мислеше за това. И тъкмо по тая причина учуди го преднамерената ледена студенина, в която той дори долови желание да го турят на мястото му.

Радостната усмивка угасна завчас на устните му; той си спомни какво положение заема в обществото, особено в очите на тая знатна и богата наследница. За миг лицето му се промени, на него бе изписано сега само високомерие и злоба против самия себе си. Обхвана го силен яд, че е забавил заминаването си повече от час — и това, за да го посрещнат и унижат така.

„Само глупакът — каза си той — може да се сърди на другите: камъкът пада, защото е тежък. Завинаги ли ще си остана такова дете? Кога ще се науча да давам от душата си на тези хора толкова, колкото се полага за парите им? Ако искам да ме уважават те и да се уважавам сам, трябва да им покажа, че само моята сиромашия встъпва в сделка с тяхното богатство, но че сърцето ми витае на хиляди левги от тяхното безочие, на шеметна висота, дето не могат да го достигнат тяхното жалко презрение и благоволение.“

Докато тези чувства се тълпяха в душата на младия възпитател, подвижното му лице доби израз на страдаща гордост и на свирепа злоба. Госпожа дьо Ренал съвсем се смути, като видя това. Добродетелната студенина, с която тя искаше да го посрещне, се смени на лицето й с участие, изпълнено от учудване пред внезапната промяна, която беше видяла у него. Безсмислените думи, които си разменят хората сутрин за здравето и за времето, замряха едновременно върху устните на двамата. Жулиен, чийто разсъдък не бе смутен от никаква страст, намери много бързо начин да покаже на госпожа дьо Ренал, че не се смята ни най-малко в приятелски отношения с нея; той не й каза нищо за малкото пътуване, което се готвеше да направи, поклони й се и си тръгна.

Додето тя го гледаше как си отива, смазана от мрачната гордост, която бе прочела в неговия тъй мил до вчера поглед, най-големият й син дотича от градината и като я прегърна, каза:

— Ние имаме ваканция, господин Жулиен заминава.

Като чу това, госпожа дьо Ренал усети в сърцето си смъртен студ; тя бе нещастна заради добродетелта си, но сега бе още по-нещастна заради слабостта си.