Стендал - Червено и черно

— Господине — каза му Жулиен, — смятате ли, че с друг възпитател децата ви щяха да направят същия напредък както с мен? Ако кажете „не“ — продължи Жулиен, без да остави време на господин дьо Ренал да отговори, — как се осмелявате да ме осъждате, че съм ги занемарил?

По странния тон, с който му говореше този селски момък, господин дьо Ренал, съвзел се едва от своята уплаха, заключи, че той има в джоба си някое изгодно предложение и се готви да го напусне. Гневът на Жулиен нарастваше с всяка негова дума.

— Аз мога да живея и без вас, господине — додаде той.

— Наистина съжалявам, че ви виждам тъй възбуден — измънка господин дьо Ренал. На десет крачки от него стояха слугите и оправяха леглата.

— Нямам нужда от вашите съжаления, господине — подзе Жулиен извън себе си, — спомнете си какви срамни думи ми наговорихте, и то пред жени!

Господин дьо Ренал разбираше отлично какво искаше Жулиен и мъчителна борба разкъсваше душата му. По едно време Жулиен, наистина побеснял от гняв, извика:

— Аз знам къде да отида, господине, когато изляза от къщата ви.

При тия думи господин дьо Ренал си представи Жулиен вече настанен у господин Валено.

— Добре, господине — каза му той най-сетне с въздишка и с такъв вид, с какъвто би повикал хирурга да му направи най-мъчителната операция, — приемам вашето искане. Начиная от други ден — тъкмо тогава се пада първо число на месеца, — ще ви давам по петдесет франка на месец.

Жулиен се слиса и едва не прихна от смях: целият му гняв изчезна.

„Не съм презирал достатъчно това говедо — помисли си той. — Сигурно това ще да е най-голямото извинение, на което е способна тая низка душа.“

Децата, които слушаха тази сцена със зяпнали уста, отърчаха в градината да разкажат на майка си, че господин Жулиен се разгневил, но че отсега нататък ще получава по петдесет франка на месец.

Жулиен по навик ги последва, без да погледне дори господин дьо Ренал, когото остави силно ядосан.

„Господин Валено ми струва вече сто и осемдесет франка — казваше си кметът. — Ще трябва без друго да му кажа няколко по-решителни думички за доставките на провизии за подхвърлените деца.“

Не мина минута и Жулиен пак се озова пред господин дьо Ренал:

— Ще трябва да ида да се изповядам на господин Шелан; имам честта да ви предупредя, че ще отсъствувам няколко часа.

— Ех, скъпи ми Жулиен — каза господин дьо Ренал с извънредно престорен смях, — отсъствувайте цял ден, ако щете, и целия утрешен ден, добри ми приятелю. Вземете коня на градинаря, за да отидете във Вериер.

„Ето — каза си господин дьо Ренал, — той отива да даде отговора си на Валемо, не ми е нищо обещал, но трябва да оставя тая гореща глава да поизстине.“

Жулиен се измъкна бързо и завъзлиза към гъстите гори, през които можеше да се отиде от Вержи във Вериер. Никак не му се искаше да стигне скоро при господин Шелан. Вместо желание да разиграва нова лицемерна сцена, той чувствуваше нужда да види ясно какво става в душата му и да даде воля на рояка напиращи в него чувства.

„Аз спечелих едно сражение — каза си той, щом се озова сред горите, дето никой не можеше да го види, — и тъй, аз спечелих едно сражение!“

Тази дума представяше в благоприятна светлина цялото му положение и върна донейде душевното му спокойствие.

„Ето че сега ще получавам петдесет франка заплата на месец, навярно господин дьо Ренал се е уплашил здравата. Но от какво ли?“

Жулиен се питаше какво ли е могло да уплаши този преуспяващ и могъщ човек, срещу когото преди, час кипеше от гняв, и това размишление разведри окончателно душата му. За миг, сърцето му като че се отвори пак за пленителната красота на горите, сред които вървеше. Огромни блокове от оголени канари бяха паднали някога от планините насред гората. Високи буки се извисяваха почти до върха на тези канари, чиято сянка разливаше чудна прохлада, додето на три крачки оттам слънчевите лъчи жареха тъй, че не можеше човек да се застои.

Жулиен си пое дъх една минута под сянката на тези грамадни скали и пак се закатери нагоре. Скоро по една тясна, едва забележима пътека, по която вървят само козарите, той се покачи върху една шеметна чука, дето бе сигурен, че се е уединил от всички хора. Тази височина го накара да се усмихне, тя му показваше висотата, която жадуваше да достигне духът му. Чистият въздух на тези високи планини изпълни с ведрина и радост душата му. Вериерският кмет продължаваше да олицетворява за него всички богаташи и нахалници на земята; но Жулиен чувствуваше, че омразата, която доскоро пламтеше в душата му, въпреки бурните си пориви не крие в себе си нищо лично. Ако престанеше да вижда господин дьо Ренал, той за една седмица щеше да забрави и него, и замъка му, и кучетата му, и децата му, и цялото му семейство. „Не знам как го принудих да направи такава голяма жертва. Малко ли е? Повече от петдесет екюта на година! А само преди миг едва се изскубнах от най-голямата опасност. Ето ти две победи в един ден; втората е незаслужена; ще трябва да отгатна на какво я дължа. Но да оставим за утре тия мъчителни търсения.“