Стендал - Червено и черно

След последния миг на очакване и мъка, през който от силно вълнение Жулиен не се помнеше вече, часовникът високо над главата му прозвъня десет. Всеки удар на тази съдбоносна камбана отекваше в гърдите му и го караше почти да потрепери.

Най-сетне, докато последният удар на часовника още продължаваше да ехти, той протегна ръката си и хвана ръката на госпожа дьо Ренал, която я дръпна веднага. Без да съзнава ясно какво прави, Жулиен я улови отново. Колкото и да бе сам развълнуван, порази го ледената студенина на хванатата ръка; той я стисна конвулсивно и силно; едно последно усилие да се изтръгне и ръката най-сетне остана в неговата.

Блаженство изпълни душата му не защото обичаше госпожа дьо Ренал, но защото свърши това ужасно мъчение. За да не забележи госпожа Дервил нищо, той сметна за свой дълг да говори; гласът му тогава прозвуча силен и гръмък. Гласът на госпожа дьо Ренал, напротив, издаваше такова вълнение, че нейната приятелка я помисли за болна и предложи да се приберат вътре. Жулиен почувствува опасността: „Ако госпожа дьо Ренал си влезе в гостната, аз ще изпадна в същото ужасно положение, в което прекарах деня. Много малко държах тази ръка, за да се смята това като извоювана от мене победа.“

В мига, когато госпожа Дервил поднови предложението си да се приберат в гостната, Жулиен стисна отдадената му покорно ръка.

Госпожа дьо Ренал се готвеше да стане, но седна пак и каза със замрял глас:

— Наистина се чувствувам малко болна, но на чист въздух ми е по-добре.

Тия думи потвърдиха щастието на Жулиен и в тая минута то беше безкрайно: той се разприказва, забрави преструвките си и на двете заслушани в него приятелки се стори, че няма по-мил човек от него. Ала в това сполетяло го отведнъж красноречие имаше още някакъв дял от малодушие. Той се боеше страшно да не би, измъчена от вятъра, който се надигаше и предвещаваше буря, госпожа Дервил да поиска да се прибере сама в гостната. Тогава той щеше да остане очи в очи с госпожа дьо Ренал. Преди малко по една случайност той бе проявил сляпа смелост, достатъчна, за да действува човек; но сега чувствуваше, че не е по силите му да каже и най-простата дума на госпожа дьо Ренал. Колкото и леки да бяха нейните укори, той щеше да бъде бит, а победата, която току-що бе извоювал — изгубена.

За негово щастие тая вечер неговите прочувствени и надути речи намериха съчувствие у госпожа Дервил, която много често го намираше непохватен като дете и не много забавен. Що се отнася до госпожа дьо Ренал, тя, оставила ръката си в ръката на Жулиен, не мислеше за нищо; тя живееше като че в самозабрава. Тия часове, прекарани под голямата липа, която според преданието в тоя край била посадена от Шарл Смели, си останаха за нея време на най-голямо щастие. Тя слушаше с наслада въздишките на вятъра в гъстия листак на липата и ромона от първите капки, които затупаха по долните листа. Жулиен не забеляза едно обстоятелство, което би го успокоило доста: госпожа дьо Ренал стана да помогне на братовчедка си да повдигне една саксия, съборена от вятъра в краката им, и бе принудена да си отдръпне ръката, но щом седна отново, веднага му отдаде ръката си почти без борба, като че това бе нещо уговорено между тях.

Полунощ бе отзвънила отдавна; трябваше най-сетне да напуснат градината; разделиха се. Госпожа дьо Ренал, упоена от любовното си щастие, тънеше в такова неведение, че дори не се укоряваше в нищо. Щастието пъдеше съня от клепачите й. Дълбок сън налегна Жулиен, изнурен до смърт от борбите, които целия ден свянът и гордостта бяха водили в сърцето му.

На другия ден заранта събудиха го в пет часа; и — колко жесток удар би било за госпожа дьо Ренал, ако тя узнаеше това! — той дори не си спомни за нея. Той беше извършил дълга си, своя героичен дълг! Щастлив от това съзнание, той се заключи в стаята си и с някаква нова наслада се зачете в подвизите на своя герой.

Когато звънецът за закуска удари, той, вдълбочен в бюлетините на великата армия, беше забравил всичките си снощни победи. Като слизаше в гостната, той си каза шеговито: „Трябва да кажа на тази жена, че я обичам.“

Вместо натегналите от страст погледи, които очакваше да срещне, той видя суровото лице на господин дьо Ренал, който, дошъл преди два часа от Вериер, не криеше недоволството си, загдето Жулиен не се е занимавал цялата сутрин с децата. Нямаше нищо по-грозно от този надут човек, когато се сърдеше и смяташе, че може да показва яда си.

Всяка остра дума на мъжа й пронизваше сърцето на госпожа дьо Ренал. А Жулиен беше толкова потънал във възторга си, беше тъй погълнат от великите събития, които през тия няколко часа преминаваха пред очите му, че изпърво му бе трудно да се спусне на земята и да слуша грубите думи, които му отправяше господин дьо Ренал. Най-сетне той му отговори доста грубичко: