Стендал - Червено и черно

Още щом пристигна, госпожа Дервил се стори на Жулиен негова приятелка; той побърза да й посочи гледката, която се открива от края на новата алея под грамадните орехи; и наистина тази гледка може да се сравни, ако не ги и надминава, с най-възхитителните гледки, които човек вижда в Швейцария и езерата на Италия. Ако се изкачите по стръмния скат, който започва на няколко крачки оттам, ще стигнете скоро до дълбоки пропасти, оградени с дъбрави, които се спущат почти досам реката. По върховете на тези отвесно отсечени канари, щастлив, свободен и нещо повече — чувствуващ се като повелител на дома, Жулиен водеше двете си приятелки и се радваше на техния възторг пред величествените изгледи.

— За мене това е като Моцартова музика — казваше госпожа Дервил.

Прелестта на природата около Вериер бе похабена за Жулиен от завистта на братята му и близостта на деспотичния му и вечно сърдит баща. Във Вержи той не намираше тези горчиви спомени; за пръв път в живота си той не виждаше около себе си враг. Когато господин дьо Ренал заминаваше за града, а това се случваше често, той се осмеляваше да чете; скоро, вместо да чете нощем, като скрива лампата си под една обърната саксия, той можеше да се отдава спокойно на съня; денем в почивките между занятията с децата той се катереше по тези канари с книгата, която бе единственото му ръководство в живота и предмет на възторзите му. Той черпеше от нея едновременно щастие, вдъхновение и утеха в минути на отчаяние.

Някои изречения на Наполеон за жените, някои разсъждения за достойнствата на модните през неговото царуване романи му навеяха сега за пръв път мисли, които у всеки друг младеж на негова възраст биха се появили много отдавна.

Настъпиха големите горещини. Стана обичай да прекарват вечерите под огромната липа на няколко крачки от къщи. Под дървото цареше дълбок мрак. Една вечер Жулиен разказваше нещо с жар. Той се радваше от душа на умението си да говори хубаво, и то пред млади жени; както ръкомахаше, той докосна ръката на госпожа дьо Ренал, която беше се опряла върху облегалото на един боядисан дървен стол, каквито слагат по градините.

Ръката се отдръпна тутакси; но Жулиен реши, че негов дълг е да постигне това, че тази ръка да не се дръпва, когато той я досяга. Мисълта за дълга, който трябваше да извърши, и страхът да не се покаже смешен, ако не успее, или по-скоро чувството за малоценност пропъдиха начаса всяка радост oт сърцето му.

Когато на другия ден той видя госпожа дьо Ренал, погледът му беше особен; той я гледаше като враг, с когото му предстои да се сражава. Тоя поглед, тъй различен от погледа, с който я гледаше вечерта, обърка съвсем госпожа дьо Ренал: тя беше ласкава към Жулиен, а той, изглежда, се сърдеше. Тя не можеше да откъсне погледа си от неговия.

Присъствието на госпожа Дервил позволяваше на Жулиен да говори по-малко, а повече да мисли върху това, което си беше наумил. За да укрепи волята си, през целия този ден той беше чел само вдъхновената книга, която каляваше духа му.

Той съкрати много занятията си с децата, а после, когато присъствието на госпожа дьо Ренал го върна изцяло към стремежите му за слава, реши, че трябва без друго да я накара да остави доброволно ръката си в неговата.

Когато слънцето почна да клони на запад и наближи решителният миг, сърцето на Жулиен заби лудо. Нощта се спусна. Той видя зарадван, че тя е доста тъмна и му се стори, че от гърдите му падна някакъв товар. Небето, обложено с тежки, гонени от топлия вятър облаци, изглежда, предвещаваше буря. Двете приятелки се разхождаха до късно. Във всичко, което те правеха тази вечер, Жулиен виждаше нещо особено. Те се радваха на лошото време, което у някои нежни души сякаш усилва жаждата за обич.

Най-сетне седнаха — госпожа дьо Ренал до Жулиен, а госпожа Дервил — до приятелката си. Погълнат от това, което щеше да предприеме, Жулиен не намираше за какво да говори. Разговорът не вървеше.

„Така ли ще треперя и ще се чувствувам жалък и при първия си дуел?“ — питаше се Жулиен, защото той беше твърде недоверчив и към себе си, и към другите, за да не вижда душевното си състояние.

Той би предпочел коя и да е опасност пред това смъртно безпокойство. Колко пъти само пожела да се случи на госпожа дьо Ренал някоя работа, която да я накара да се прибере в къщи и да напусне градината! Усилието, което Жулиен бе принуден да направи над себе си, бе толкова силно, че гласът му се бе изменил съвсем; скоро и гласът на госпожа дьо Ренал почна да трепери, но Жулиен не забеляза това. Жестокият двубой между дълга и нерешителността беше толкова мъчителен, че той не виждаше нищо извън себе си. Часовникът на замъка удари десет без четвърт, а той още не се осмеляваше да направи нищо. Възмутен от страхливостта си, Жулиен си каза: „Точно когато удари десет часът, аз ще изпълня онова, което през целия ден се заричах да направя тая вечер, или ще се кача в стаята си и ще си пръсна черепа.“