Стендал - Червено и черно

— Аз бях болен.

Тонът на този отговор би жегнал и един много по-необидчив човек от кмета на Вериер; на господин дьо Ренал му се прищя да натири Жулиен начаса. Задържа го само правилото, което си беше създал — никога да не избързва в работите.

„Този млад глупак — помисли той веднага — си е спечелил известно име в дома ми; Валено може би ще го вземе при себе си или пък той ще се ожени за Елиза — и в двата случая ще може да ми се подиграва скритом в душата си.“

Въпреки тия благоразумни разсъждения недоволството на господин дьо Ренал се разрази в цял поток груби ругатни, които полека-лека озлобиха Жулиен. Госпожа дьо Ренал насмалко не се обля в сълзи. Щом свърши закуската, тя помоли Жулиен да й даде ръка, за да излязат на разходка; тя се облегна приятелски на него. Но на всичко, което госпожа дьо Ренал му говореше, Жулиен отговаряше само полугласно:

— Ето на какви са богатите хора!

Господин дьо Ренал вървеше редом с тях; неговата близост усилваше гнева на Жулиен. Изведнъж той забеляза, че госпожа дьо Ренал се обляга на ръката му някак си твърде явно; това му се видя противно, той я оттласна силно и освободи ръката си.

За щастие господин дьо Ренал не видя тая нова дързост, забеляза я само госпожа Дервил; приятелката й се обля в сълзи. Тъкмо в тази минута господин дьо Ренал започна да замерва с камъни едно селско момиче, което, поело по една забранена пътека, пресичаше един кът от овощната градина.

— Господин Жулиен, за бога, сдържайте се; спомнете си, че всички имаме понякога лошо настроение — пошепна му бързо госпожа Дервил.

Жулиен я изгледа студено с поглед, в който личеше безкрайно презрение.

Този поглед зачуди госпожа Дервил и би я изненадал още повече, ако отгатнеше какво точно изразяваше той; тя би прочела в него нещо като смътна надежда за свирепо отмъщение. Сигурно подобни мигове на унижение са създали робеспиеровци.

— Вашият Жулиен е страшно буен, плаши ме — пришепна госпожа Дервил на приятелката си.

— Той е прав да се сърди — отвърна й госпожа дьо Ренал. — След тоя изумителен напредък, който е направил с децата, голяма работа, че една сутрин не ги е занимавал; трябва да признаем, че мъжете са много груби.

За пръв път в живота си госпожа дьо Ренал почувствува някакво желание да отмъсти на мъжа си. Безграничната омраза, която гореше в душата на Жулиен против богаташите, можеше да избухне всеки миг. За щастие господин дьо Ренал повика градинаря си и те се заловиха да преграждат с наръчи бодливи пръти забранената пътека през овощната градина. Жулиен не отговори нито дума на любезностите, с които бе обсипван през останалото време от разходката. Щом господин дьо Ренал се отдалечи, приятелките, под предлог, че са уморени, го хванаха под ръка от двете страни.

Между тези две дами с объркани и зачервени от крайно смущение лица високомерната бледност, мрачният и решителен вид на Жулиен представяше странен контраст. Той презираше тия жени и всички нежни чувства на света.

„Как! — мислеше си той. — Да имах поне петстотин франка на година, за да завърша образованието си! Ах, тогава бих го пратил по дяволите!“

Погълнат от тези мрачни мисли, той слушаше едва ласкавите думи на двете приятелки и малкото, което разбираше, му бе противно, защото му се струваше лишено от смисъл, глупаво, безпомощно, с една дума, женска приказка .

Само за да говори нещо и да поддържа разговора, госпожа дьо Ренал спомена по едно време, че мъжът й е дошъл от Вериер, защото купил царевична шума от един наемател на чифлика си. (В тоя край пълнят сламениците на леглата с царевична шума.)

— Мъжът ми няма да дойде с нас — додаде госпожа дьо Ренал. — Той е повикал градинаря и камериера и те заедно ще продължат да пълнят с нова шума всички сламеници в къщи. Тая заран са натъпкали всички легла на първия етаж, сега са на втория.

Жулиен побледня; той изгледа госпожа дьо Ренал със странен поглед и ускорил крачките си, бързо я отведе настрана. Госпожа Дервил ги остави да се отдалечат.

— Спасете ми живота — каза Жулиен на госпожа дьо Ренал, — едничка вие сте в състояние да сторите това; вие знаете, че камериерът ме мрази до смърт. Трябва да ви призная, госпожо, аз имам един портрет; скрил съм го в сламеника на леглото си.

Като чу това, госпожа дьо Ренал пребледня на свой ред.

— Само вие, госпожо, можете сега да влезете в стаята ми; поразровете, без да се забележи, в оня ъгъл на сламеника, който е най-близо до прозореца, и ще намерите в него една кутийка от черен гладък картон.