Стендал - Червено и черно

Изправен върху високата канара, Жулиен гледаше небето, нажежено от августовското слънце. В полето под канарата свиреха щурци; млъкнеха ли те, навред околовръст настъпваше тишина. Той виждаше под краката си местността на двадесет левги далеч. Един ястреб, излетял от високите скали над главата му, се виеше във висините и Жулиен от време на време съзираше как описва безшумно своите огромни кръгове. Окото на Жулиен следеше неволно хищната птица. Нейните спокойни и могъщи движения го поразяваха, той завиждаше на нейната сила, завиждаше на нейната самота.

Ето такава бе съдбата на Наполеон, ще бъде ли такава един ден неговата?

Ала той трябваше все някак да се мерне във Вериер. На излизане от свещеническия дом Жулиен по една щастлива случайност срещна господин Валено, комуто побърза да разправи, че са му увеличили заплатата.

Когато се върна във Вержи, Жулиен слезе в градината чак когато се смрачи напълно. Душата му беше уморена от многото силни чувства, които я бяха вълнували през този ден. „Какво да им кажа?“ — помисли си той с безпокойство, като си спомни за дамите. И на ум не му идваше, че душевното му състояние е тъкмо на равнището на тия дребни случки, с които обикновено се ограничава интересът на жените. Госпожа Дервил и дори приятелката й често не разбираха Жулиен, а и той сам наполовина разбираше онова, което те му казваха. Такова въздействие имаше силата и, позволявам си да се изразя така, величието на страстните пориви, които разтърсваха душата на този млад честолюбец. В тази необикновена душа почти всеки ден вилнееше буря.

Когато влезе тая вечер в градината, Жулиен бе склонен да се приобщи към мислите на двете красиви братовчедки. Те го очакваха с нетърпение. Той зае обикновеното си място до госпожа дьо Ренал. Скоро съвсем се стъмни. Той се опита да вземе бялата ръка, която отдавна виждаше до себе си, опряна върху облегалото на стола. Госпожа дьо Ренал се поколеба малко, но накрая я изтръгна силно — явно бе сърдита. Жулиен бе склонен да не настоява и да продължи да бъбри весело, когато изведнъж чу да се приближава господин дьо Ренал.

В ушите на Жулиен още звучеха тазсутрешните ругатни. „Няма ли да бъде — каза си той — най-добрата подигравка с тоя човек, обсипан тъй щедро с всички блага на съдбата, ако овладея ръката на жена му точно пред очите му? Да, аз ще го направя това, аз, когото той оплю с такова презрение.“

От тоя миг спокойствието, тъй несвойствено на Жулиеновия характер, бързо го напусна; обзе го такова мъчително желание, че той престана да мисли за всичко друго, освен да накара госпожа дьо Ренал да му отдаде доброволно ръката си.

Господин дьо Ренал приказваше с негодувание върху политиката: двама-трима вериерски индустриалци ставаха решително по-богати от него и искаха да се опълчат срещу него в изборите. Госпожа Дервил го слушаше. Разядосан от неговите речи, Жулиен приближи стола си до стола на госпожа дьо Ренал. Тъмнината скриваше движенията му. Той дръзна да сложи ръката си досам красивата ръка, която се подаваше гола от роклята. Обзе го трепет, мислите му се объркаха, той доближи бузата си до тая прекрасна ръка и се осмели да прилепи устни върху нея.

Госпожа дьо Ренал изтръпна. Мъжът й беше на четири крачки от нея, тя побърза да даде ръката си на Жулиен и в същото време лекичко го поотблъсна. Докато господин дьо Ренал сипеше хули срещу тия нищожества и якобинци, които трупаха пари, Жулиен покриваше протегнатата ръка със страстни целувки — поне такива се струваха те на госпожа дьо Ренал. А между това клетата жена в този съдбоносен ден държеше в ръцете си доказателство, че мъжът, когото тя обожаваше, без да си признае това, обича друга. През целия ден, докато Жулиен го нямаше, тя се чувствуваше безкрайно нещастна и това бе я накарало да поразмисли.

„Как! Нима аз обичам — казваше си тя, — нима аз съм обикнала! Аз, омъжената жена, съм влюбена! Но — казваше си тя — аз никога не съм изпитвала към мъжа си това безпросветно безумие, което не ми дава да си откъсна мисълта от Жулиен. А той всъщност е само едно дете, изпълнено с уважение към мене! Това безумие ще мине. Не е ли все едно за мъжа ми какви чувства изпитвам към този момък! Господин дьо Ренал би се отегчавал от разговорите, които водя с Жулиен върху въображаеми неща. Той мисли за работите си. И аз не му отнемам нищо, за да го дам на Жулиен.“