Стендал - Червено и черно

Това печално великолепие, опорочено от вида на голите тухли и от белия още гипс, покърти Жулиен. Той се спря смълчан. На другия край на залата, до единствения прозорец, през който проникваше светлина, видя неподвижно огледало в рамка от махагоново дърво. Млад човек, облечен във виолетово одеяние и дантелен стихар, но гологлав, стоеше на три крачки от огледалото. Тази мебел изглеждаше неуместна в такова място и несъмнено беше донесена от града. Жулиен забеляза, че младият човек има разгневен вид; с дясната си ръка той важно благославяше и правеше кръстни знаци към огледалото.

„Какво може да означава това? — помисли си Жулиен. — Някакъв предварителен ли обред извършва този млад свещеник! Може би е помощник на епископа… той ще бъде безочлив като лакеите… Ех, взел го дяволът, все едно, нека опитаме.“

Той се запъти към него и премина полека залата по цялата й дължина с все тъй вперен поглед към единствения прозорец, загледан в младия човек, който продължаваше да благославя все така бавно, ала безкрайно, без да си почине нито миг.

Колкото по се приближаваше към него, толкова по-ясно различаваше сърдитото му лице. Пищността на украсения му с дантели стихар накара Жулиен да спре неволно на няколко крачки от великолепното огледало.

„Мой дълг е да му кажа“ — помисли си той най-сетне; но красотата на залата го беше потресла и той отнапред се чувствуваше докачен от грубите думи, които очакваше да му отправят.

Младият човек го зърна в огледалото, обърна се, от лицето му изчезна мигновено сърдитият израз и го запита със съвсем благ глас:

— Е, как, господине, готова ли е най-сетне?

Жулиен се вцепени. Когато младият човек се обърна към него, Жулиен видя големия кръст на гърдите му: беше Агдският епископ. „Колко е млад — помисли си Жулиен. — Най-много да е седем-осем години по-стар от мен! …“

И го досрамя за шпорите.

— Ваше високопреосвещенство — отговори той плахо, — прати ме при вас старейшината на съвета господин Шелан.

— Ах, него ми препоръчаха горещо — каза епископът с такъв вежлив тон, че възхищението на Жулиен стана още по-голямо. — Но моля да ме извините, господине, аз ви взех за човека, който трябва да ми донесе митрата. Опаковали я много лошо в Париж; сърмата отгоре е страшно похабена. Тя ще направи отвратително впечатление — добави младият епископ тъжно, — а отгоре на това ме карат да чакам!

— Ваше високопреосвещенство, аз ще ида да подиря митрата, ако ваша милост позволи това.

Хубавите очи на Жулиен произведоха своето въздействие.

— Идете, господине — отвърна епископът с очарователна учтивост, — трябва ми веднага. Много съжалявам, че карам господата от съвета да ме чакат.

Когато Жулиен стигна досред залата, той се извърна и видя, че епископът е захванал отново да благославя и да прави кръстни знаци. „Че какво може да е това? — запита се Жулиен. — Сигурно ще да е някакъв предварителен църковен обред, предхождащ днешната церемония.“ Той влезе в килията, дето стояха камериерите, и видя митрата в ръцете им. Отстъпили неволно пред властния поглед на Жулиен, те му подадоха митрата на негово високопреосвещенство.

Той я понесе с гордост: когато прекосяваше залата, вървеше бавно; държеше в ръцете си митрата със страхопочитание. Епископът седеше пред огледалото, но от време на време дясната му ръка, макар и уморена, понечваше да благославя пак. Жулиен му помогна да си сложи митрата. Епископът разтърси глава.

— Ах, ще се държи — каза той на Жулиен доволен. — А сега ще бъдете ли добър да се поотстраните?

Тогава епископът се запъти бързо-бързо към средата на помещението, после, като се приближаваше към огледалото с бавни крачки, доби отново сърдития си вид и почна тържествено да благославя наляво и надясно.

Жулиен стоеше вкаменен от учудване; изкушаваше го мисълта, че почва да разбира, но не се осмеляваше да повярва. Епископът се спря и изгубил отведнъж своята строгост, го изгледа:

— Какво ще кажете, господине, за моята митра, добре ли ми стои?

— Много добре, ваше високопреосвещенство.

— Не е ли килната малко назад? Това би ми придало глупавичък вид; но не трябва пък да я нахлупвам над очите си като офицерски кивер.

— На мене ми се струва, че ви стои много добре.

— Крал ??? е свикнал да вижда почтено и не ще и дума, много сурово духовенство. Не бих желал, най-вече заради моята възраст, да изглеждам лекомислен.

И епископът отново закрачи и почна да раздава благословии.

„Ясно е — каза си Жулиен, одързостил се най-сетне да допусне догадката си, — той се упражнява да благославя.“