Неговият съсед, един дребен свещеник, му съобщи, че свещените мощи се намират в горния кат на сградата, в един пламтящ параклис .
„Какъв ли е тоя пламтящ параклис?“ — питаше се Жулиен.
Но не поиска да му обяснят тази дума. Вниманието му се удвои.
При посещение на коронована особа етикетът изисква канониците да не придружават епископа. Но когато тръгна за пламтящия параклис, негово високопреосвещенство Агдският епископ повика със себе си абата Шелан; Жулиен се реши да го последва.
Те се изкачиха по една дълга стълба и стигнаха пред съвсем мъничка врата, чийто готически корниз беше разкошно позлатен. Позлатата като че беше сложена едва вчера.
Пред вратата стояха коленичили двадесет и четири девойки от най-личните семейства във Вериер. Преди да отворят вратата, епископът застана на колене сред младите девойки, които всички до една бяха хубави. Докато се молеше на висок глас, те сякаш не можеха да се нагледат на прекрасните му дантели, на хубавата му осанка, на младото му и благо лице. Това зрелище накара нашия герой да изгуби и тоя здрав разум, който му бе останал. В тоя миг той бе готов да се сражава за инквизицията от цялата си душа. Ненадейно вратата се разтвори. Пред очите на всички се разкри малък параклис, сякаш запален от светлина. Върху олтара горяха повече от хиляда свещи, поставени в осем редици, отделени една от друга с букети цветя. Нежното благоухание на най-чист тамян нахлу на кълба, на кълба от вратата на светилището. Прясно позлатеният параклис беше малък, но много висок. Жулиен забеляза, че върху олтара някои свещи са повече от петнадесет стъпки високи. От гърдите на девойките неволно се изтръгна възторжен вик. В малкото преддверие на параклиса бяха допуснати само тия двадесет и четири девойки, двамата свещеници и Жулиен.
Скоро дойде и кралят, придружен само от господин дьо Ла Мол и своя първи шамбелан. Дори телохранителите му останаха отвън на колене, с обнажени за чест саби.
Негово величество по-скоро се хвърли, отколкото се отпусна върху молитвеното столче. Едва тогава Жулиен, прислонен на позлатената врата, съзря под голата ръка на една девойка прекрасната статуя на свети Климент. Светецът лежеше, скрит под олтара, в облеклото на млад римски войник. На шията му зееше широка рана, отдето сякаш течеше кръв. Ваятелят беше надминал себе си; умиращите очи на светеца, още пълни с благодат, бяха полупритворени. Едва наболи мустаци засенчваха неговата прекрасна уста, която, полузатворена, сякаш шъпнеше още молитви. При тази гледка девойката, която стоеше до Жулиен, се разрида и една от нейните топли сълзи падна върху ръката на Жулиен.
След като се помолиха още една минута посред дълбоко мълчание, нарушавано само от далечния звън на камбаните във всички села на десет левги околовръст, Агдският епископ поиска от краля позволение да говори. Той произнесе къса и извънредно трогателна проповед, думите бяха прости, но потресоха слушателите:
— Не забравяйте никога, млади християни, че сте видели един от най-великите крале на земята, коленичил пред служителите на нашия всемогъщ и страшен Бог. Слаби, преследвани, убивани на земята, както виждате по още кървавата рана на свети Климент, тези служители тържествуват на небето. Нали, млади християнки, ще си спомняте през целия си живот за този ден? Вие ще възненавидите безчестието. Завеки ще останете верни на нашия велик, страшен, но и всеблаг господ!
И с тези думи епископът се изправи властно.
— Обещавате ли ми това? — запита той, прострял вдъхновено ръка напред.
— Обещаваме — казаха девойките, задавени от сълзи.
— Аз приемам обета ви в името на страшния Бог! — добави епископът с прокънтял глас. И церемонията свърши.
Сам кралят плачеше. И едва дълго след това Жулиен се съвзе и можа да попита къде са костите на светеца, изпратени от Рим на Филип Добрия, дук на Бургундия. Обясниха му, че са скрити вътре в прекрасната восъчна фигура.
Негово величество благоволи да разреши на госпожиците, които го бяха придружили в параклиса, да носят черпена панделка с извезани върху нея думи; „Омраза към безчестието, преклонение до гроб“.
Господин дьо Ла Мол нареди да се раздадат на селяните десет хиляди бутилки вино. Вечерта във Вериер либералите намериха повод да устроят сто пъти по-големи илюминации от роялистите. Преди да си замине, кралят посети господин дьо Моаро.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
МИСЛЕНЕТО Е СТРАДАНИЕ
Чудатото във всекидневните събития крие от вас истинското нещастие на страстите.
Читать дальше