Стендал - Червено и черно

Една нощ на детето стана съвсем зле. Към два часа сутринта господин дьо Ренал дойде да го види. Страшно почервеняло, детето изгаряше от треска и не можеше да познае баща си. Изведнъж госпожа дьо Ренал се хвърли в краката на мъжа си: Жулиен видя, че ей сега тя ще каже всичко и ще се погуби навеки.

За щастие тая безсмислена постъпка ядоса господин дьо Ренал.

— Сбогом, сбогом — каза той и тръгна да си отива.

— Не, изслушай ме — коленичила пред него, извика жена му, като се мъчеше да го задържи. — Узнай цялата истина. Аз убивам сина си. Аз му дадох живота и аз му го вземам. Небето ме наказва; виновна съм пред бога за това убийство. Ще трябва да се предам на позор и да се унизя сама; може би тая жертва ще умилостиви господа.

Ако господин дьо Ренал бе човек с повече въображение, той щеше да разбере всичко.

— Романтични фантазии — възкликна той, като отстрани жена си, която се стараеше да обгърне с ръце коленете му. — Романтични фантазии и нищо друго! Жулиен, повикайте лекаря, щом се съмне.

И той отиде пак да си легне. Госпожа дьо Ренал падна на колене, полупримряла, като отблъсна конвулсивно Жулиен, който искаше да я подкрепи. Жулиен се втренчи от учудване.

„Ето, значи, прелюбодеянието! — каза си той. — Възможно ли е тия мошеници — поповете… да са прави? Потънали до гуша в грехове, знаят ли те какво е истински грях? Каква нелепост!…“

Минаха двадесет минути, откак господин дьо Ренал се прибра в стаята си, и през цялото това време Жулиен виждаше любимата жена, опряла чело върху малкото легло на детето, неподвижна и почти в безсъзнание. „Ето тази във висша степен надарена жена — каза си той — е изпаднала в отчаяние само защото се е запознала с мен.“

Часовете течаха бързо. „Какво мога да направя за нея? Трябва да реша. Тук не става вече дума за мене. Какво значение имат за мен хората и техните плоски превземки? Какво мога да направя аз за нея?… Да я напусна ли? Но аз ще я оставя тогава сам-сама в нейната жестока скръб. Този автомат, нейният мъж, ще й пакости повече, отколкото ще й помага. Какъвто си е груб, той ще я наскърби с някоя лоша дума; тя може да полудее, да се хвърли от прозореца.

Ако я оставя, ако престана да бдя над нея, тя ще му признае всичко. И, кой знае, може би въпреки наследството, което тя ще му донесе, той ще вдигне скандал. Та тя е способна да каже, господи боже мой, всичко на този негодник абат Маслон, който ще се възползува от болестта на шестгодишното дете, за да не мръдне вече от тази къща, и не без умисъл. В своята мъка и в своя страх от бога тя забравя всичко, което знае за този човек; вижда в него само свещеника.“

— Иди си — каза му изведнъж госпожа дьо Ренал, като отвори очи.

— Бих дал хнлядократно живота си, за да узная с какво бих могъл да ти помогна — отвърна Жулиен; — никога не съм те обичал толкова, скъпи ми ангеле, или не — от тази минута само аз почвам да те обожавам, както ти заслужаваш. Какво ще стане с мене далеч от тебе, когато знам, че ти заради мен си нещастна! Но да не говорим за моите страдания. Аз ще замина — да, моя любов. Но оставя ли те, престана ли да бдя над тебе, да стоя непрекъснато между тебе и твоя мъж, ти ще му кажеш всичко, ти ще се погубиш. Не забравяй, че той ще те натири позорно от къщата си; целият Вериер, целият Безансон ще приказват за този скандал. Само тебе ще набедят; ти никога няма да се повдигнеш от този срам…

— Тъкмо това искам аз — извика тя, като се изправи. — Нека страдам, толкова по-добре.

— Но с този отвратителен скандал ти ще причиниш нещастие и нему!

— Но аз ще опозоря само себе си, ще се овалям в калта; но така може би ще спася сина си. Този позор пред очите на всички не е ли публично наказание? Доколкото мога да съдя с моя слаб разсъдък, не е ли това най-голямата жертва, която мога да принеса на бога?… Може би той ще се смили, ще приеме унижението ми и ще ми остави сина! Посочи ми друга, по-мъчителна жертва и аз с готовност ще я дам.

— Остави аз да се накажа. И аз съм също виновен. Искаш ли да се оттегля при трапистите? Този суров живот може би ще умилостиви твоя бог! … Ах, небе, защо не мога да взема аз върху себе си болестта на Станислав…

— Ах, ти, значи, го обичаш — каза госпожа дьо Ренал, като се вдигна и се хвърли в прегръдките му.

И в същия миг с ужас го оттласна.

— Вярвам ти, вярвам ти — продължи тя, след като падна отново на колене, — о, мой единствени приятелю, о, защо не си ти баща на Станислав? Тогава това не би било такъв ужасен грях — да те обичам повече от своя син.