Стендал - Червено и черно

— Съгласна ли си да остана и отсега нататък да те обичам само като брат? Това е единственото разумно изкупление, то може да умилостиви гнева на всевишния.

— А аз — извика тя, като стана и взела главата над Жулиен между дланите си, я държеше отдалечена пред очите си, — ще те обичам ли аз като брат? В моя власт ли е да те обичам като брат?

Жулиен се обливаше в сълзи.

— Аз ще те слушам — каза той, като падна в краката й, — аз ще те слушам, каквото и да ми заповядаш; само това ми остава да правя сега. Умът ми е заслепен; аз не виждам какво решение да взема. Напусна ли те, ти ще разкажеш всичко на мъжа си, ще опозориш и себе си, и него. Никога след такъв срам него няма да го изберат за депутат. Остана ли, ти ще смяташ, че заради мен е загинал твоят син и сама ще умреш от скръб. Искаш ли да опитаме какво ще стане, ако аз замина? Ако искаш, за изкупление на нашия грях ще те напусна за седмица. Ще ида да живея в оная обител, дето кажеш. Например в манастира на Брей-льо-О; но закълни ми се, че през време на моето отсъствие няма да издаваш нищо на твоя мъж. Помни, че няма да мога да се върна, ако ти кажеш.

Тя обеща, той тръгна, но не минаха и два дни, тя го повика назад.

— Не мога без тебе да сдържа клетвата си. Ако ти не си тук непрекъснато, за да ми заповядваш с поглед да мълча, ще разкажа всичко на мъжа си. Всеки час от този отвратителен живот ми се струва дълъг като ден.

Най-после небето се смили над злочестата майка. Малко по малко болестта на Станислав мина. Но ледът беше разчупен, тя разбра колко голям е нейният грях и не можа вече да си върне предишното равновесие. Угризенията на съвестта останаха и те бяха тъй жестоки, както трябва да бъдат за такова искрено сърце. Животът й беше рай и ад: ад, когато не виждаше Жулиен, рай — когато беше в краката му.

— Не искам да се мамя ни най-малко — казваше му тя в минутите, когато се осмеляваше да се отдаде всецяло на любовта си: — аз съм погинала, безвъзвратно погинала. Ти си млад, ти се поддаде на моята съблазън, небето ще ти прости; но аз съм проклета навеки. Познавам това по един сигурен знак; боя се и кой не би се боял, когато види пред себе си ада? Но всъщност аз съвсем не се разкайвам. Бих извършила отново прегрешението си, ако трябваше да го извърша. Нека само небето не ме наказва още на този свят чрез децата ми, и това ще бъде повече, отколкото заслужавам. Но ти поне, Жулиене мой — провикваше се тя в други минути, — ти щастлив ли си? Намираш ли, че те обичам достатъчно?

Подозрителността и болезнената гордост на Жулиен, комуто тъкмо бе нужна самоотвержена любов, не устояваха пред тази тъй голяма, тъй неоспорима и ежеминутна саможертва. Той започна да боготвори госпожа дьо Ренал. „Макар тя да е благородница, а аз работнически син, тя ме обича… Аз не съм за нея някакъв лакей, който изпълнява службата на любовник.“ Когато се избави от този страх, Жулиен се отдаде на всичките безумства на любовта, на всичките й мъчителни съмнения.

— Поне — провикваше се тя, като виждаше, че той се съмнява в любовта й — нека те направя щастлив през малкото дни, които ни остават да прекараме заедно! Да побързаме; утре може би аз няма да бъда вече твоя. Ако небето ме накаже чрез децата ми, напразно ще се мъча да живея само за да те обичам, без да мисля, че моят грях ги убива. Аз няма да мога да надживея тоя удар. Дори и да искам, няма да мога, аз ще полудея. Ах, ако можех да взема върху себе си твоя грях, както ти ми предлагаше великодушно да вземеш изгарящата треска на Станислав!

Този силен нравствен потрес промени чувството, което свързваше Жулиен с неговата възлюбена. Любовта му не беше вече само възхищение от нейната красота и гордост, че я обладава.

Отсега нататък тяхното щастие беше по-възвишено, пламъкът, в който изгаряха, по-силен. Обхванало ги бе като че безумие. Отстрани щастието им можеше да изглежда по-голямо. Но те не намериха вече сладостното спокойствие, безоблачното щастие, лекото блаженство от първите дни на своята любов, когато госпожа дьо Ренал се страхуваше само, че Жулиен не я обича достатъчно. Тяхното щастие понякога приличаше на престъпление.

— Ах, велики боже, аз виждам ада — провикваше се изведнъж в най-щастливите и сякаш най-спокойни минути госпожа дьо Ренал, като стискаше ръката на Жулиен конвулсивно. — Какви ужасни мъки! Аз напълно ги заслужих.

И тя го притискаше в прегръдките си, увиваше се около него като бръшлян около някой зид.

Напразно Жулиен се опитваше да успокои тази потресена душа. Тя му вземаше ръката, покриваше я с целувки. После потъваше отново в мрачен унес.