Стендал - Червено и черно

„Щом залепиш всички думи от това писмо (позна ли в тях слога на директора?), излез от къщи, аз щете пресрещна.

Аз ще ида в селото и ще се върна със смутено лице, аз наистина ще бъда смутена. Велики боже, на каква опасна крачка се решавам и всичко това само защото на тебе ти се е сторило , че е получил анонимно писмо. Та ето така, с разстроено лице — аз ще подам на мъжа си това писмо, което ми е връчил уж някой непознат. Ти иди с децата да се разходите по пътя към голямата гора и се върни чак на обед.

От върха на скалите ти ще можеш да видиш гълъбарника. Ако нашите работи вървят благополучно, аз ще окача там бяла кърпичка; в противен случай няма да има нищо.

Твоето сърце, неблагодарнико, няма ли да ти подскаже някакъв начин да ми обадиш, че ме обичаш, преди да тръгнеш на разходка? Каквото и да се случи, бъди сигурен в едно: аз няма да живея нито един ден след нашата окончателна разлъка. Ах, каква лоша майка съм аз! Тия няколко думи пиша напразно, скъпи Жулиен. Аз не ги чувствувам; аз не мога в този миг да мисля за никого другиго освен за тебе и ги написах само за да не ме укориш. Сега, когато виждам, че мога да те загубя, защо да се преструвам? Да, нека по-добре ти се сторя жестока, отколкото да лъжа пред човека, когото уважавам. И без това достатъчно вече съм лъгала в живота си. Тъй да е, прощавам ти и да не ме обичаш вече. Нямам време да препрочета писмото си. Нищо не е за мен да платя с живота си блажените дни, които прекарах в твоите прегръдки. Ти знаеш, че те ще ми струват много по-скъпо.“

Цял час Жулиен c детинско увлечение сглобяваше думи. Излязъл от стаята си, той срещна учениците си с майка им; тя пое писмото толкова просто и смело, че той се уплаши от спокойствието й.

— Лепилото изсъхнало ли е добре? — запита го тя.

„Тази ли е същата жена, която се измъчваше до лудост от угризения? — помисли си той. — Какво ли е намислила сега?“ Стори му се унизително да я запита; но никога може би тя не бе му харесвала повече.

— Ако това завърши лошо — додаде тя със същото хладнокръвие, — ще ми вземат всичко. Закопайте това ковчеже някъде в планината; един ден може би то ще бъде единственото, което ще ми остане.

Тя му предаде едно стъклено ковчеже в червено сахтианено калъфче, напълнено със злато и няколко диаманта.

— Сега тръгнете — каза му тя.

Тя целуна децата, а най-малкото два пъти. Жулиен стоеше вцепенен. Тя тръгна с бързи крачки, без да го погледне.

Съществуването на господин дьо Ренал, откакто отвори анонимното писмо, беше станало ужасно. Той не беше се вълнувал така от онова време — в 1816 година, когато насмалко не се би на дуел, и трябва да му признаем, тогава дори възможността да получи куршум в главата бе го разстроил по-малко. Той разглеждаше писмото от всички страни: „Не е ли това женски почерк? — запита се той. — В такъв случай коя ли жена го е написала?“ Той прекарваше през ума си всички жени, които познаваше във Вериер, без да може в подозренията си да се спре на никоя. „Дали някой мъж не е диктувал това писмо? Но кой е този мъж?“ И тук същите съмнения. Завиждаха му и несъмнено го мразеха повечето от неговите познати. „Трябва да поприказвам с жена си“ — каза си той по навик, като стана от креслото, дето бе потънал.

„Господи боже мой — едва станал, каза си той, като се плесна с ръка по челото, — та тъкмо на нея не бива да се доверявам; тя е мой враг сега.“

И сълзи от гняв изскочиха на очите му.

Като справедливо възмездие за сърдечната му сухост, с която се изчерпва и цялата провинциална мъдрост, двамата мъже, от които в тази минута господин дьо Ренал най-много се страхуваше, бяха неговите двама най-близки приятели.

„Освен тях аз имам може би още десетина приятели“ — и той ги изреди в ума си един след друг, като се мъчеше да си представи на колко съчувствие би могъл да разчита от всеки. „Всички — извика той яростно, — всички ще злорадствуват, като научат моята ужасна история.“ За щастие той смяташе, не без право, че всички му завиждат много. Освен великолепната къща в града, която крал ??? ощастливи навеки, като преспа в нея, той беше обзавел богато замъка си във Вержи. Фасадата беше боядисана бяла, а прозорците — украсени с красиви зелени капаци. Мисълта за този разкош го утеши за миг. И наистина този замък се виждаше от три-четири левги далеч, в ущърб на всички съседни селски къщи или тъй наречени замъци, останали в своята скромна външност, посивяла от времето.