Стендал - Червено и черно

Разходката из градината го поуспокои малко. „Не — извика той, — аз няма да се откажа от жена си, тя ми е много полезна.“ Той си представи с потрес на какво би се превърнала неговата къща без жена му; единствената му останала роднина беше маркиза дьо Р., стара смахната и зла жена.

Хрумна му една разумна мисъл, но за да се осъществи тя, необходима бе голяма сила на характера, която надвишаваше далеч оскъдния дял, който притежаваше клетникът. „Ако оставя жена си — каза си той, — аз познавам себе си: един ден в някоя минута тя ще ме извади от търпение и аз ще й натякна нейната вина. Тя е горда, ние ще се скараме и това може да се случи, преди тя да е получила наследството от леля си. И тогава как ще се подиграят с мене! Жена ми обича децата си и в края на краищата всичко ще се падне на тях. А аз ще стана за смях във Вериер. «Гледай го — ще кажат, — той дори не можа да отмъсти на жена си!» Не е ли по-добре да си остана със съмненията и да не проверявам нищо? Но тогава ще си вържа ръцете и няма да мога по-късно да й натяквам за нищо.“

Една минута след това господин дьо Ренал, завладян отново от нараненото си самолюбие, си припомни старателно всички средства за изобличаване на измяната, които се разправят около билярда в Казиното или Клуба на благородниците във Вериер, когато някой сладкодумец прекъсне играта, за да се повесели на гърба на някой излъган съпруг. Колко жестоки му се струваха сега тези шеги!

„Боже, защо жена ми не е умряла! Тогава никой не би могъл да ми се смее. Защо не съм вдовец! Бих прекарал шест месеца в Париж сред най-отбраното общество.“ След това минутно щастие, навеяно от мисълта за вдовството, въображението му се върна отново на средствата, с които би могъл да се увери в истината. Дали няма да е добре посред нощ, след като всички са легнали да спят, да насипе лек слой от трици пред вратата на Жулиен: на другата сутрин ще види отпечатъка от стъпките.

„Но това средство не струва нищо — извика той изведнъж побеснял, — тази проклетница Елиза ще забележи и скоро всички в къщи ще узнаят, че съм ревнивец.“

В друга една история, която беше чул в Казиното, се разказваше как един съпруг се уверил в нещастието си, като с един косъм и малко восък затворил като с печат вратата на жена си и тази на нейния любовник.

След толкова часа съмнения това средство да изясни своята участ му се стори решително най-доброто и той мислеше да си послужи с него, когато на един завой на алеята срещна тази жена, която му се искаше да види мъртва.

Тя се връщаше от селото. Беше отишла на литургията в черквата на Вержи. По едно предание, много съмнително за студения философ, но на което тя вярваше, малката черква, дето днес служат, е била параклис в замъка на господаря на Вержи. Госпожа дьо Ренал мислеше за това цялото време, през което тя се готвеше да се моли в тая черква. Тя си представяше непрекъснато как мъжът й убива Жулиен на лов уж случайно, а след това вечерта й дава да изяде сърцето му.

„Съдбата ми — казваше си тя — зависи от това, което ще помисли той, когато ме слуша. След този съдбоносен четвърт час може би аз няма да имам вече случай да разговарям с него. Той не е някой мъдър и ръководен от разума човек. Аз бих могла в такъв случай с помощта на слабия си ум да предвидя какво ще направи и ще каже. Той ще, реши нашата обща съдба, тя е в негова власт. Но тази съдба зависи и от моята ловкост, от моето умение да насоча мислите на този избухлив човек, комуто гневът заслепява очите и пречи да види цялата истина. Велики боже! Трябва ми за това дарба, самообладание; отде да ги взема?“

Щом влезе в градината и видя отдалеч мъжа си, тя изведнъж като по някое вълшебство се успокои. По разбърканите му коси и дрехи личеше, че не е спал.

Тя му подаде едно разпечатано, но пак сгънато писмо. Той, без да го отвори, изгледа жена си с обезумял поглед.

— Ето тая мръсотия — каза му тя. — Един неприветлив човек, който разправя, че ви познава и ви дължи благодарност, ми го даде, когато минавах зад градината, на нотариуса. Аз искам от вас едно — да изпратите на родителите му начаса, без отлагане, този господин Жулиен.

Госпожа дьо Ренал побърза да каже тези думи може би малко по-рано, отколкото трябваше, само за да се освободи от ужасната необходимост да ги каже.

Тя затрепера от радост, като видя как се зарадва мъжът й. По втренчения му поглед, прикован върху нея, тя разбра, че Жулиен е отгатнал вярно. И вместо да се огорчи от това явно нещастие, тя си помисли: „Какъв ум, какъв съвършен усет! И у един още съвсем неопитен момък! Докъде ли ще стигне отпосле? Уви, тогава неговите успехи ще го накарат да ме забрави.“