Стендал - Червено и черно

Господин дьо Ренал можеше да разчита на сълзите и съчувствието само на един свой приятел — енорийския епитроп, но той пък беше един глупак, който плачеше над всичко. II все пак той беше единственият човек, на когото можеше да се опре.

„Чия злочестина може да се сравни с моята! — провикна се той побеснял. — Каква самота!“

„Възможно ли е — питаше се този наистина достоен за окайване човек, — възможно ли е в нещастието си да нямам приятел, с когото да се посъветвам? Защото умът ми, аз чувствувам, се обърква. Ах, Фалкоз! Ах, Дюкро!“ — извика той горчиво. Така се наричаха двамата му приятели от детинство, които беше отблъснал с високомерието си в 1814 година. Те не бяха от благородно потекло и той бе поискал да промени равенството, в което те живееха от детинство.

Единият от тях — Фалкоз, умен и сърдечен, търговец на хартия във Вериер, купи една печатница в окръжния град и започна да издава вестник. Конгрегацията реши да го разори: вестникът му беше забранен, позволителното за печатницата му — отнето. В тия тъжни обстоятелства той се опита да пише на господин дьо Ренал за пръв път от десет години. Вериерският кмет сметна за необходимо да отговори като древен римлянин: „Ако министърът на краля ме удостоеше с честта да иска мнението ми, бих му отговорил: съсипете безмилостно всички провинциални печатари, а върху печатарството сложете монопол както върху тютюна.“ Тия думи от писмото си до своя близък приятел, от което на времето се възхищаваха всички във Вериер, господин дьо Ренал си припомняше сега с ужас. „Кой би могъл да каже, че с моето положение, с моето състояние, с моите ордени аз ще съжалявам за тях един ден?“ В такива пристъпи на гняв ту против себе си, ту против всичко, което го заобикаляше, той прекара цялата ужасна нощ; но за щастие не му дойде на ум да проследи жена си.

„Аз съм свикнал с Луиз — казваше си той, — тя знае всичките ми дела; дори и да остана свободен и да мога да се оженя утре, няма да намеря друга жена като нея.“ И тогава си помисли с радост, че жена му е невинна; такова отношение към работата не го принуждаваше да показва твърдост на характера и бе за него най-удобно от всичко; колко наклеветени жени има на света!

„Но какво приказвам? — провикна се той изведнъж и се залута из стаята в треска. — Да не съм нищожество или някакъв голтак, та да претърпя тя да се гаври над мене с любовника си! Ще трябва ли целият Вериер да ми се подиграва в очите за моето овчедушие? Какво не разказваха за Шармие (това беше общоизвестен в тоя край рогоносец)? Само като го споменат, и усмивка цъфва на всички уста. Той е добър адвокат, но кой говори някога за неговото дар-слово? «Ах, Шармие — казват всички, — Бернардовият Шармие!» Така го назовават с името на човека, който го е опозорил.“

„Слава богу — казваше си господин дьо Ренал в други минути, — че нямам дъщеря и както и да накажа майката, това няма да навреди на задомяването на синовете ми: аз мога да издебна това селянче с жена си и да ги убия двамата; в такъв случай трагичността на случката може би ще измие срама ми.“ Тази мисъл му допадна и той почна да я обмисля във всичките й подробности. „Наказателният закон е на моя страна, а и каквото да се случи, нашата конгрегация и приятелите, които имам между съдебните заседатели, ще ме спасят.“ И той опита своя ловджийски нож — беше много остър; но представата за кръвта го стресна.

„Аз мога да смажа от бой тоя нахален възпитател и да го натиря; но каква врява ще се вдигне във Вериер и дори в целия окръг! След като вестникът на Фалкоз бе забранен, а неговият главен редактор излезе от затвора, аз съдействувах да го лишат от службата, дето изкарваше шестстотин франка. Разправят, че тоя драскач се одързостил да се покаже отново в Безансон, той може да ме охули тъй умело, че да не мога да го подведа под съд. Какви ли не работи ще измисли този нахалник, за да докаже, че е казал истината. Един благородник, който поддържа своето положение, както правя аз, буди омраза у всички плебеи. Аз ще видя името си в тези мръсни парижки вестници; боже мой, какво падение! Да видиш старинното име на Реналовци затъпкано в калта на позора… Ако ми се случи да пътувам някога, ще трябва да си променя името; как да се откажа от това име, на което дължа славата и могъществото си! Има ли по-голямо нещастие от това?

Ако не убия жена си, а я напъдя най-позорно, тя има леля в Безансон, която ще й даде от ръка на ръка цялото си богатство. Жена ми ще замине да живее в Париж с Жулиен; във Вериер ще научат за това и всички ще ме смятат отгоре на всичко за изигран.“ Едва тогава този нещастник забеляза по побледнялата светлина на лампата, че почва да се зазорява. Той слезе в градината да подиша свеж въздух. В тази минута бе почти решил да не прави скандал — ръководен главно от мисълта, че такъв скандал би изпълнил с радост добрите му приятели във Вериер.