Стендал - Червено и черно

Минаха няколко минути.

— Аз съм готов — каза епископът. — Идете, господине, да обадите на старейшините и господата от съвета.

Скоро след това господин Шелан, придружен от двама също престарели свещеници, влезе през голямата, разкошно украсена с чудесни резби врата, която Жулиен не беше съгледал по-рано. Но този път, както се полагаше по чин, той остана зад всички и можеше да вижда епископа само през раменете на свещенослужителите, които се тълпяха на вратата.

Епископът премина бавно залата; когато стигна до прага, свещениците образуваха пред него шествие. След кратък миг, в който настъпи бърканица, шествието потегли, като запя един псалом. Епископът пристъпваше в края между господин Шелан и един друг престарял свещеник. Жулиен се промъкна досам негово високопреосвещенство като командировано към абат Шелан лице. Шествието вървеше през дългите коридори на манастира Брей-льо-О; макар да светеше ослепително слънце, те бяха мрачни и влажни. Най-сетне стигнаха до притвора. Жулиен бе прехласнат от възхищение пред тази чудно хубава церемония. Честолюбиетр му, събудено от младостта на епископа, и очарованието от приветливостта и пленителната учтивост на този прелат се бореха в сърцето му. Тази учтивост беше съвсем различна от вежливостта на господин дьо Ренал дори и в добрите му дни. „Колкото повече се издигаш към върха на обществото — каза си Жулиен, — толкоз по-често срещаш такива приветливи обноски.“

Шествието влезе в черквата през една странична врата; отведнъж един страхотен грохот отекна в старинните сводове; Жулиен помисли, че те се събарят над него. Гърмеше пак малкото топче; то бе току-що пристигнало, теглено от осем препускащи коня, и едва пристигнало, поставено на позиция от канонирите на Лайпциг, даваше по пет изстрела на минута, като че пред него се намираха прусаците.

Но този чудесен тътнеж не вълнуваше вече Жулиен, той не мислеше сега нито за Наполеон, нито за военната слава. „Колко млад — мислеше той, — и вече Агдски епископ! Но къде е тази Агда? И колко заплата получава той — може би двеста-триста хиляди франка?“

Лакеите на негово високопреосвещенство донесоха един великолепен балдахин, господин Шелан хвана една от дръжките му, но носеше го всъщност Жулиен. Епископът застана отдолу. Той беше успял наистина сега да изглежда стар; възхищението на нашия герой нямаше граници. „Какво не може да направи човек с умение и хитрост!“ — помисли си той.

Влезе кралят. Жулиен се сподоби с щастието да го види съвсем отблизо. Епископът го приветствува с тържествена реч, а после го мироса, като се погрижи да придаде на гласа си леко смущение, ласкаещо силно негово величество.

Няма да повторим описанията на церемонията в Брей-льо-О; с тях се пълнеха колоните на всички областни вестници две седмици поред. От речта на епископа Жулиен научи, че кралят е потомък на Шарл Смели.

Много по-късно Жулиен по служебно задължение трябваше да провери сметките за тази церемония. Господин дьо Ла Мол, който беше издействувал епископство на своя племенник, за да му покаже любезността си, бе благоволил да поеме върху себе си всички разходи. И само церемонията в Брей-льо-О струваше три хиляди и осемстотин франка.

След речта на епископа и отговора на краля негово величество застана под балдахина; после с най-голяма набожност коленичи върху една възглавка пред самия олтар. Около клироса се редяха столове, издигнати с две стъпала от пода. Жулиен седеше върху долното стъпало, в краката на господин Шелан, досущ като шлейфоносец до своя кардинал в Сикстинската капела в Рим. После се раздаде благодарствен молебен сред вълни от тамян и непрекъснати пушечни залпове и топовни гърмежи; селяните бяха пияни от радост и благочестие. Подобен ден разваля делото на сто броя от якобинските вестници.

Жулиен се намираше на шест крачки от краля, който наистина се молеше ревностно. Тук за пръв път той забеляза един нисичък човек с проницателен поглед, в мундир почти без никаква везба. Но върху тази скромна дреха той носеше небесносиня лента. Той стоеше по-близо до краля от мнозина други велможи, чиито мундири бяха толкова отрупани със злато, че под него, както се изрази Жулиен, не се виждаше сукното. След няколко минути той научи, че това е господин дьо Ла Мол. На Жулиен той се стори надменен и дори безочлив.

„Едва ли този маркиз ще да е тъй любезен, както моят красавец-епископ — помисли си той. — Ах, духовническото звание прави човека благ и мъдър. Но кралят е дошъл да се поклони пред мощите, а аз не виждам никакви мощи. Къде ли е свети Климент?“