Стендал - Червено и черно

— „Какво е хрумнало на вашия приятел — ей сега ми каза господин дьо Фрилер — да събужда и дразни дребното пустославие на тази буржоазна аристокрация! Защо му е трябвало да говори за касти ? По този начин той им е подсказал какво им диктува техният политически интерес: тези простаци не са и помислили за това и са били готови да плачат. Този кастов интерес е дошъл тъкмо да закрие от очите им ужаса на смъртното наказание. Трябва да се признае, че господин Сорел е съвсем новак в тези работи. Ако не сполучим да измолим неговото помилване, смъртта му ще бъде своето рода самоубийство …“

Матилд не можеше да каже на Жулиен онова, което сама не подозираше още: че абат дьо Фрилер, виждайки в Жулиен един изгубен човек, смяташе полезно за своето честолюбие да стане негов наследник.

Жулиен едва се владееше от раздразнение и безсилна ярост.

— Идете да чуете една литургия за мене — каза той на Матилд — и оставете ме минута на мира.

Матилд, която и без това се измъчваше от силна ревност заради посещенията на госпожа дьо Ренал и току-що бе научила за нейното заминаване, разбра коя е причината за лошото настроение на Жулиен и се разплака.

Мъката й беше искрена, Жулиен виждаше това и още повече се дразнеше. Той чувствуваше неудържима нужда да бъде сам, но как да направи това?

Матилд след напразни опити да го предума и разчувствува, най-сетне го остави сам, но почти в същия миг дойде Фуке.

— Потребно ми е да бъда сам — каза той на верния си приятел… И като го видя, че се колебае, додаде: — Съчинявам молба за помилване… ето какво… бъди така добър да не ми говориш никога за смъртта… Ако в оня ден ми потрябват някакви особени услуги, остави ме аз да ти кажа за тях.

Когато Жулиен най-сетне сполучи да остане сам, той се почувствува по-потиснат и по-страхлив, отколкото преди. Малкото сили, останали още в тази отслабнала душа, бяха изчерпани от усилието да скрие състоянието си от госпожица дьо Ла Мол и Фуке.

Утеши го привечер една мисъл:

„Ако тази заран в минутата, когато смъртта ми се видя толкова отвратителна, ме поведяха на смърт, очите на тълпата щяха да бъдат остен за славолюбието ми ; може би в походката ми щеше да има нещо напрегнато, както у някой срамежлив франт, който влиза в гостна. Някои и други проницателни хора, ако такива има между провинциалистите, можеха да се досетят за моето малодушие… но никой нямаше да го види.“

И той почувствува, че от сърцето му падна една част от мъката му. „Сега аз съм страхливец — повтаряше си той, като си тананикаше, — но никой няма да узнае това.“

Но още по-неприятно преживяване го очакваше на другия ден. Баща му отдавна бе съобщил, че се готви да го посети; и ето този ден, когато Жулиен още спеше, старият беловлас дърводелец дойде в килията му,

Жулиен се почувствува слаб, той очакваше върху него да се посипят най-тежки укори. Свръх всички тези мъчителни усещания тази сутрин го измъчваше силно и съзнанието, че не обича баща си.

„Случаят ни е поставил един до друг на земята — казваше си той, докато ключарят разтребваше килията му — и ние си причинихме толкова зло, че едва ли може повече. И ето той иде сега в моя предсмъртен час да ми нанесе последния удар.“

Суровите укори на стареца заваляха върху него веднага щом останаха сами.

Жулиен не можа да се сдържи и заплака. „Какво срамно малодушие! — каза си той побеснял от ярост. — Сега той ще тръгне да разправя навсякъде колко ме е било страх; какво тържество за Валено и за всички жалки лицемери, които царуват във Вериер! Та те са важни големци във Франция, всички обществени блага са в ръцете им. Досега поне аз можех да кажа: «Те получават пари, това е вярно, всички почести се сипят върху тях, но аз пък имам благородството на сърцето.»

А ето сега един свидетел, на когото ще повярват всички и който ще раздрънка из целия Вериер, че съм се уплашил пред смъртта, и дори ще попритури нещо от себе си! И аз ще се окажа страхливец в това понятно за всички изпитание!“

Жулиен едва не беше в отчаяние. Той не знаеше как да се отърве от баща си. А да се преструва, така че да измами прозорливия старец, не бе по силите му в тази минута.

Той прекара бързо през ума си всички възможности.

— Аз имам спестени пари! — ненадейно извика той.

Тези гениални думи промениха мигом лицето на стареца и положението на Жулиен.

— Как да се разпоредя с тези пари? — продължи Жулиен вече по-спокойно: въздействието на думите му го освободи от всяко чувство за малоценност.