Стендал - Червено и черно

Някоя милосърдна душа беше обадила вероятно на господин дьо Ренал за продължителните посещения на жена му в затвора при Жулиен, защото не минаха три дни и той й изпрати колата си с изрична заповед да се завърне веднага във Вериер.

Денят започнал с тази жестока раздяла, излезе нещастен за Жулиен. Два-три часа след това му съобщиха, че някакъв си шмекер свещеник, който при все това не могъл да си пробие път между безансонските йезуити, се насадил още от сутринта на улицата пред вратата на затвора. Валеше непрестанен дъжд и този човек, изглежда, беше си поставил за цел да се представи за мъченик. Жулиен беше в лошо настроение и това палячовство го възмути дълбоко.

Още сутринта той отказа да приеме свещеника, но свещеникът си беше турил в главата да изповяда Жулиен, та после, с помощта на разни изповеди, които уж е получил от него, да си създаде име между младите жени в Безансон.

Той гръмогласно заявяваше, че ще прекара деня и нощта пред вратата на затвора:

— Бог ме изпраща да досегна сърцето на този вероотстъпник…

И простият народ, винаги жаден за зрелища, почна да се трупа около него.

— Да, братя мои — разправяше им той, — аз ще прекарам тук деня и нощта, както и всички следващи дни, и всички следващи нощи. Светият дух говори с мене, аз имам повеление свише; на мене е възложено да спася душата на младия Сорел. Присъединете се към молитвите ми и т.н. и т.н.

Жулиен се отвращаваше от всякакъв скандал и от всичко, което можеше да привлече вниманието върху него. Той помисли дали не е дошъл сега часът да изчезне незабелязано от света; но у него все още оставаше някаква надежда да види още веднъж госпожа дьо Ревал и той беше влюбен до полуда.

Вратата на затвора се намираше на една от най-многолюдните улици. Мисълта за този окалян поп, който събира тълпата и прави скандал, измъчваше душата му. „И сигурно всеки миг повтаря името ми!“ Това за него бе по-мъчително от смъртта.

В разстояние на един час той на два-три пъти вика предания му ключар и го праща да види стои ли свещеникът още пред вратата на затвора.

— Господине, той е коленичил в калта — обаждаше му всеки път ключарят. — Моли се високо и реди молебствия за душата ви…

„Нахалник!“ — помисли Жулиен. В тази минута той наистина чу глухо мърморене — народът отвръщаше на молебствията. Раздразнението на Жулиен стигна до краен предел, когато видя как ключарят сам мърдаше устни, като повтаряше латинските думи.

— Започват вече да приказват — добави ключарят, — че имате сигурно много закоравяло сърце, щом се отказвате от помощта на този свят човек.

— „О, мое отечество, колко си още варварско!“ — извика Жулиен, побеснял от гняв. И продължи да разсъждава гласно, забравил съвсем за ключаря: — Този човек иска да пишат за него във вестника и без друго ще постигне това.

Ах, проклети провинциалисти! В Париж аз не бих бил подложен да търпя всички тези унижения. Там са по-изпечени в шарлатанството.

— Пуснете този свят свещеник — каза той най-сетне на ключаря и пот на браздулици течеше от челото му.

Ключарят се прекръсти и излезе, целият светнал от радост.

Светият пастир се оказа невъобразимо грозен, а още по-невъобразимо окалян. Валеше студен дъжд и от това в подземната килия беше станало по-тъмно и по-влажно. Свещеникът поиска да целуне Жулиен и додето му говореше, взе да се разчувствува. Съвсем явно беше долното му лицемерие; никога в живота си Жулиен не беше изпитвал такъв гняв.

Не мина четвърт час, откакто влезе свещеникът, и Жулиен се почувствува жалък страхливец. За първи път смъртта му се стори ужасна. Той си представяше как ще гние тялото му два дни след смъртното му наказание и т.н. и т.н.

Той чувствуваше, че ще се издаде с някаква слабост или ще се хвърли върху попа и ще го задуши с веригите си, но изведнъж му хрумна да помоли този светец да отслужи още този ден дълга литургия за четиридесет франка.

И тъй като наближаваше пладне, попът си обра парцалите.

Щом той излезе, Жулиен плака дълго и плака за това, че трябва да умре. После малко по малко почна да мисли, че ако госпожа дьо Ренал беше в Безансон, той би й признал своето малодушие…

Тъкмо когато съжаляваше най-много, че при него не е любимата му жена, зачу стъпките на Матилд.

„Най-голямото мъчение в затвора — помисли той — е, че не можеш да затвориш вратата.“ Всичко, което му каза Матилд, само го ядоса.

Тя му разказа, че в деня на съда господин Валено, който имал вече назначението си за префект в джоба, се одързостил да се подиграе с господин дьо Фрилер и да си достави удоволствието да осъди Жулиен на смърт.