Стендал - Червено и черно

— Моля ви да ми простите.

— Ако искаш да ти простя — каза му тя, като стана и се хвърли в прегръдките му, — обжалвай веднага смъртната присъда.

Жулиен я обсипа с целувки.

— А ти ще дохождаш ли при мене всеки ден през тези два месеца?

— Заклевам ти се. Всеки ден, стига моят мъж да не ми забрани.

— Ще подпиша жалбата! — провикна се Жулиен. — Как! Ти ми прощаваш! Възможно ли е?

Той я притискаше в прегръдките си; беше като обезумял. Тя леко изохка.

— Рамото ти — извика Жулиен и се обля в сълзи. Той се поотдръпна и покри ръката й с огнени целувки. — Кой би могъл да ми каже това последния път, когато те видях в стаята ти във Вериер?

— Кой би могъл да ми каже тогава, че аз ще напиша на господин дьо Ла Мол това гнусно писмо?

— Знай, че съм те обичал винаги, че само тебе съм обичал.

— Възможно ли е това? — извика госпожа дьо Ренал, сега вече и тя упоена от радост. Тя се облегна на Жулиен, който беше паднал в коленете й, и те двамата дълго плакаха мълчаливо.

Никога в живота си Жулиен не беше преживявал подобен миг.

Мина много време, докато те придобият отново способност да говорят.

— Ами тази млада госпожа Мишле — каза госпожа дьо Ренал — или по-точно тази госпожица дьо Ла Мол; защото аз наистина започвам да вярвам в този необикновен роман.

— Той е истински само привидно — отвърна Жулиен. — Тя е моя жена, но не и моя любима…

И като се прекъсваха един друг по сто пъти, те успяха най-сетне с голяма Мъка да си разкажат онова, което не знаеха. Писмото до господин дьо Ла Мол съчинил младият свещеник, който изповядвал госпожа дьо Ренал; а после го преписала.

— Ето какво ужасно нещо ме накара да извърша религията! — каза му тя. — А при това аз смекчих най-страшните места от това писмо…

Възторжените изблици и радостта на Жулиен й показваха, че той й прощава всичко. Никога той не беше обичал така безумно.

— А аз се смятам за вярваща — каза му госпожа дьо Ренал, като продължи разказа си. — Аз вярвам чистосърдечно в бога; вярвам също и зная, защото това ми е доказано, че грехът, извършен от мен, е чудовищен, но видя ли те, дори след като ти стреля срещу мен

два пъти с пистолет…

И тук, макар тя да се бранеше, Жулиен я обсипа с целувки.

— Пуснете ме — продължи тя, — аз искам да разбера всичко заедно с тебе, защото ме е страх да не забравя… Видя ли те, всичките ми чувства за дълг изчезват, аз цялата съм само любов към тебе и дори думата любов е много бледа. Аз чувствувам към тебе онова, което би трябвало да чувствувам единствено към бога: една смесица от уважение, от любов, от послушание… Наистина аз не знам какво чувство ми вдъхваш ти. Ето, да ми кажеш да убия с нож тъмничаря, и аз ще извърша това престъпление, преди да съм помислила за него. Обясни ми това хубаво, додето още не съм си отишла, аз искам да виждам ясно какво става в сърцето ми; защото след два месеца ние ще се разделим… Кажи, ще се разделим ли? — каза му тя усмихнато.

— Аз оттеглям думата си — извика Жулиен, като стана; — аз няма да обжалвам смъртната присъда, ако ти с отрова, нож, пистолет, въглища или някакъв друг начин се опиташ да туриш край на живота си.

Лицето на госпожа дьо Ренал се промени изведнъж; трепетната нежност отстъпи място на дълбока замисленост.

— А ако умрем още сега? — прошепна тя най-сетне.

— Кой знае какво ни чака в оня живот! — отговори Жулиен. — Може би мъчения, а може би и нищо-нищичко. Не можем ли ние да прекараме два месеца заедно в блаженство? Два месеца не са малко дни. Никога аз не съм бил тъй щастлив.

— Никога ли не си бил тъй щастлив?

— Никога — възторжено повтори Жулиен. — И аз говоря с тебе така, както бих говорил със себе си. Не преувеличавам, вижда Бог.

— Щом говориш така, твоята дума е повеля за мен — каза тя със свенлива и тъжна усмивка.

— Тогава ти се заклеваш в името на своята любов към мене да не посягаш на живота си ни пряко, ни косвено… Помни — додаде той, — че трябва да живееш за моя син, когото Матилд ще остави на лакеите, щом стане маркиза дьо Кроазноа.

— Заклевам се — подзе тя хладно, — но искам да отнеса оттук твоята жалба, написана и подписана от твоята ръка. Сама ще ида при господин главния прокурор.

— Пази се, ти се излагаш.

— След като дойдох при тебе в затвора, аз съм станала завинаги героиня на приказки и в Безансон, и в целия Франш-Конте — каза тя с дълбока горчивина. — Аз вече прекрачих границата на строгото приличие… Аз съм паднала жена; наистина, че заради тебе…

Тя говореше така тъжно, че Жулиен я прегърна с някакво ново за него сладостно чувство. Това не беше вече опиянението на любовта, а безпределна признателност. Той за първи път сега разбра колко голяма жертва е принесла тя за него.