Стендал - Червено и черно

— Та кой е там? — запита я той гальовно.

— Адвокатът, дошъл е да подпишете жалбата.

— Аз няма да обжалвам.

— Как така! Няма да обжалвате — каза тя и очите й се разискриха от гняв, — а защо, моля ви се?

— Защото сега чувствувам достатъчно мъжество да умра, без да ставам посмешище на хората. А кой може да ми каже след два месеца ще бъда ли в такова състояние подир дългия престой в тази влажна килия? Мене ще ме навестяват попове, ще дойде баща ми… Нищо на света не може да бъде по-противно за мен от това. Нека умра.

Тази неочаквана съпротива събуди цялата надменност на Матилд. Тя не беше успяла да се види с абат дьо Фрилер, преди да отворят Безансонския затвор; нейният гняв се изля върху Жулиен. Тя го боготвореше и все пак в продължение на четвърт час, докато го проклинаше заради неговия характер и се окайваше, че го е обикнала, той виждаше пред себе си същата високомерна душа, която едно време беше го хулила и унижавала в библиотеката на дома дьо Ла Мол.

— За прослава на твоя род небето е трябвало да ти даде да се родиш мъж — каза й той.

„А що се отнася до мен — мислеше той, — аз ще бъда най-големият глупак, ако се съглася да живея още два месеца в тази отвратителна дупка и да се подлагам на всички безчестия и унижения, които може да измисли патрицианската клика, а единствената ми утеха да бъдат проклятията на тази побъркана жена… И така, в други ден заранта аз ще се бия на дуел с човек, известен със своето хладнокръвие и забележителна ловкост… твърде забележителна — додаде мефистофелският глас: — той никога не пропуща удар.

Ех, така да е, на добър час (красноречието на Матилд не секваше), не, дявол да го вземе — каза си той, — аз няма да обжалвам.“

Взел това решение, той потъна в мисли… „Раздавачът пътем ще донесе вестника както винаги в шест часа; в осем часа, след като го прочете господин дьо Ренал, Елиза на пръсти ще влезе и ще го сложи на леглото й. По-късно тя ще се пробуди; изведнъж, както го чете, ще извика; нейната прелестна ръка ще потрепери; тя ще стигне до тези думи: в десет часа и пет минути той престана да съществува.

Тя ще заплаче с горещи сълзи, познавам я; нищо, че съм искал да я убия, всичко ще бъде забравено. И жената, на която исках да отнема живота, единствена ще оплаче искрено моята смърт.“

„Ах, това е антитеза“ — помисли той и през всичките тези петнайсет минути, додето Матилд продължаваше да го напада, той мислеше само за госпожа дьо Ренал. И макар да отговаряше често на това, което му казваше Матилд, той нямаше сили да откъсне душата си от спомена за спалнята във Вериер. Той виждаше безансонския вестник върху покривката от оранжева тафта; виждаше как белоснежната ръка я мачка конвулсивно; виждаше как плаче госпожа дьо Ренал… Той следеше с поглед пътя на всяка сълза, която се плъзваше по чаровното й лице.

Като не можа да постигне нищо от Жулиен, госпожица дьо Ла Мол повика адвоката. За добра, чест той излезе бивш капитан от италианската армия през 1796 година, другар на Мануел.

За да спази реда само, той се опита да обори решението на осъдения. От уважение към него Жулиен му изложи всичките си доводи.

— Ей богу, човек може да се съгласи с вас — каза му най-сетне господин Феликс Вано; така се наричаше: адвокатът, — Но вие имате цели три дни за обжалване и мой дълг е да идвам при вас всеки ден. Ако за тия два месеца под затвора изригне вулкан, вие ще се спасите. Можете да умрете от болест — каза той, като гледаше Жулиен.

Жулиен му стисна ръката.

— Благодаря ви, вие сте добър човек. Върху това ще помисля.

И когато най-сетне Матилд излезе с адвоката, той изпитваше много по-приятелско чувство към адвоката, отколкото към нея.

След един час, когато спеше дълбоко, той се събуди, усетил сълзи да капят по ръката му. „Ах, пак е Матилд — помисли той в просъница. — Тя дохожда, вярна на тактиката си, да ме отклони с нежни чувства от решението ми.“ Отегчен, предвиждайки нова сцена в патетичен стил, той не отваряше очи. Дойдоха му на ум стиховете за Белфегор, който бягал от жена си.

Изведнъж той чу някаква странна въздишка; отвори очи: беше госпожа дьо Ренал.

— Ах, аз те виждам пак, преди да умра, не е ли сън? — извика той, като се хвърли в краката й. — Но простете ми, госпожо, във вашите очи аз съм убиец — каза й той, опомнил се завчас.

— Господине… аз ида да ви помоля да обжалвате; знам, че вие не искате…

Ридания я задушаваха, тя не можеше да говори: