Стендал - Червено и черно

Старият дърводелец гореше от алчност да не изпусне тези пари, част от които Жулиен явно искаше да остави на братята си. Той говори дълго с жар, Жулиен можа от сърце да се посмее.

— Ето на, Господ ме научи как да направя завещанието. Ще дам по хиляда франка на братята си, а остатъка — на вас.

— Много добре — каза старецът, — този остатък ми се пада по право; но тъй като Бог се е смилил да смекчи сърцето ви, ако искате да умрете като добър християнин, ще трябва да си платите дълговете. Колко съм похарчил за вашата прехрана и вашето образование — вие не сте и помисляли…

„Ето я бащинската обич!“ — повтаряше си с горчивина Жулиен, когато най-сетне остана сам. Скоро влезе тъмничарят.

— Господине, след свиждане със старите родители, аз винаги донасям на квартирантите си бутилка хубаво шампанско. То е малко скъпичко, шест франка бутилка, затова пък развеселява сърцето.

— Донесете три чаши — нетърпелив като дете, каза му Жулиен — и повикайте двамата затворници, които, чувам, се разхождат в коридора.

Тъмничарят доведе при него двамата каторжници, които, заловени повторно, се готвеха да се върнат отново в каторгата. Това бяха злодеи, извънредно весели и наистина забележителни със своята хитрост, смелост и хладнокръвие.

— Ако ми дадете двадесет франка — каза единият от тях на Жулиен, — ще ви разкажа живота си от край до край. Това е екстра работа .

— Но няма ли да ме лъжете? — каза Жулиен.

— Съвсем не — отговори каторжникът, — ето тук е приятелят ми, той ми завижда за двадесетте франка и ще ме изобличи, ако лъжа.

Историята му беше отвратителна! Тя разкриваше едно безстрашно сърце, вълнувано само от една страст — парите.

Когато те си отидоха, Жулиен беше вече друг човек. Целият му гняв срещу себе си изчезна. Жестоката мъка, подлютена от малодушието, на което беше се поддал след заминаването на госпожа дьо Ренал, се превърна в тиха тъга.

„Ако не бях заслепен до такава степен от блестящата външност — каза си той, — бих видял, че парижките гостни са пълни с такива честни хора, както моя баща, или ловки нехранимайковци, както тези каторжници. Те са прави, никога светските хора не стават сутрин с тази мъчителна мисъл: как да обядвам днес? И те се хвалят отгоре на това със своята честност! И избрани за съдебни заседатели, с гордост осъждат човека, задето, чувствувайки, че премалява от глад, е откраднал някоя сребърна лъжица.

Но има ли кралски двор, стане ли дума да се загуби или да се спечели някой министерски портфейл, моите честни хора от светските гостни са готови на точно такива престъпления, каквито са престъпленията, на които гладът е тласнал тези двама каторжници…

Не съществува никакво естествено право ; тези думи са остаряла глупост, напълно достойна за прокурора, който оня ден искаше моята смърт и чийто прадядо се е обогатил от някоя конфискация на Людовик XIV. Право има само тогава, когато има закон, който забранява да вършиш това или онова под страх на наказание. Преди закона естествена е била само силата на лъва или нуждата на живото същество, което е изпитвало глад, студ, с една реч — нужда … не, хората, постигнали почести, са само мошеници, които са имали късмет да не бъдат хванати на местопрестъплението. Обвинителят, когото обществото насъсква срещу мене, се е обогатил с безчестие… Аз извърших убийство и съм справедливо осъден, но ако не се смята това мое единствено деяние, Валено, който ме осъди, е сто пъти по-вреден за обществото.

Така е! — тъжно, но без гняв, додаде Жулиен. — Баща ми, въпреки скъперничеството си, е все пак по-добър от всички тези хора. Той никога не ме е обичал. Аз прелях чашата на търпението му, защото с моята позорна смърт хвърлих петно върху него. Този страх от липса на пари, това преувеличено схващане за хорските злини, наречено скъперничество , го кара по някакъв чудесен начин да се утешава и да дири сигурност в тези триста-четиристотин луидора, които мога да му оставя. Някоя неделя следобед той ще покаже своето злато на всичките си вериерски завистници. За такава цена — ще им каже неговият поглед — кой измежду вас не би се съгласил с радост синът му да бъде посечен на гилотината?“

Тази философия може би не беше далеч от истината, но тя беше от такова естество, че можеше да те накара да пожелаеш смъртта. Така минаха пет дълги дни. Той беше внимателен и ласкав с Матилд, защото виждаше, че я терзае люта ревност. Една вечер Жулиен помисли сериозно да се самоубие. Душата му беше сломена от дълбокото отчаяние, в което го беше хвърлило преди заминаването на госпожа дьо Ренол. Нищо не го блазнеше вече и в действителния живот, и във въображението. Отсъствието на телесни упражнения започваше да подкопава здравето му и в характера му се появи някаква екзалтираност и неустойчивост, както у млад немски студент. Той губеше оная мъжествена гордост, която с една здрава псувня отхвърля известни недостойни мисли, връхлитащи душата на нещастниците.