Стендал - Червено и черно

Ах, ако той съществуваше… Бих паднал в нозете му. «Заслужих смъртта — бих му казал; — но, велики боже, добри боже, милостиви боже, върни ми онази, която обичам!»“

Беше късно след полунощ. Подир един-два часа спокоен сън събуди го Фуке.

Жулиен се чувствуваше силен и твърд като човек, който ясно вижда в душата си.

— Не ми се ще да изиграя на този нещастен абат Ша-Бернар тази лоша шега — да го повикам тук — каза Жулиен на Фуке, — той след това няма да яде три дни. Но ти се погрижи да ми намериш някой янсенист, приятел на господин Пирар, дето не се поддава на интриги.

Фуке с нетърпение очакваше да му заговорят за това. Жулиен, спазвайки приличието, направи всичко, което изисква общественото мнение в провинцията. Благодарение на абат дьо Фрилер, въпреки несполучливия избор на изповедник, Жулиен се намираше в затвора под покровителството на конгрегацията; да беше по-умен, той би могъл да избяга. Но лошият въздух на подземната килия оказваше своето въздействие, разумът му слабееше. Затова пък щастието му бе още по-голямо, когато при него се върна госпожа дьо Ренал.

— Моят най-голям дълг е дългът ми към тебе — каза му тя, като го прегръщаше, — аз избягах от Вериер…

Жулиен нямаше никакво дребно самолюбие спрямо нея, той й разказа за всичките си слабости. Тя бе добра и ласкава с него.

Вечерта, едва излязла от затвора, тя поръча да извикат при леля й същия оня свещеник, който беше се вкопчил за Жулиен, както в своя плячка; тъй като той се стремеше само да разположи към себе си младите жени от висшето общество в Безансон, госпожа дьо Ренал лесно го склони да отиде в манастира Брей-льо-О да отслужи деветини.

Никакви думи не биха могли да предадат упоението и любовното безумие на Жулиен.

Като раздаваше злато наляво и надясно, като използуваше, а понякога и злоупотребяваше с влиянието на леля си, известна и богата черковница, госпожа дьо Ренал издействува да го вижда два пъти на ден.

Когато Матилд научи това, ревността едва не помрачи ума й. Господин дьо Фрилер й беше признал, че при всичкото си влияние не се решава да пренебрегне приличието до такава степен, че да й измоли позволение да се вижда с приятеля си повече от един път дневно. Матилд нареди да следят госпожа дьо Ренал, за да узнае и най-малките й постъпки. Господин дьо Фрилер напрягаше всички способности на своя ловък ум, за да й докаже, че Жулиен е недостоен за нея.

Колкото повече се измъчваше тя, толкова повече го обикваше и почти не минаваше ден, без да му устрои някоя ужасна сцена.

Жулиен се стараеше с всички сили да остане докрай] честен спрямо тази злочеста девойка, която беше тъй нелепо изложил; но необузданата му любов към госпожа дьо Ренал го завличаше всеки път. Когато с несъстоятелните си доводи не смогваше да убеди Матилд, че посещенията на съперницата й са съвсем невинни, той си! казваше: „Сега вече краят не драмата трябва да е много близък, в това е моето оправдание, ако не умея да се преструвам по-добре.“

Госпожица дьо Ла Мол получи известие за смъртта на маркиз дьо Кроазноа. Господин дьо Талер, големият богаташ, си позволил да изкаже някои неприятни догадки относно изчезването на Матилд; господин дьо Кроазноа го помолил да ги опровергае: господин дьо Талер му показал получените от него анонимни писма, изобилствуващи с тъй изкусно съпоставени подробности, че клетият маркиз не могъл да не види истината.

Господин дьо Талер си позволил няколко доста грубички шеги. Побеснял от гняв и от мъка, господин дьо Кроазноа поискал толкова неприемливи извинения, че милионерът предпочел дуела. Глупостта възтържествувала; и един от най-достойните за обич хора в Париж намери смъртта си едва на двадесет и четири години.

Тази смърт направи странно и болезнено впечатление върху отслабналата душа на Жулиен.

— Клетият Кроазноа — каза той на Матилд — се държа към нас наистина много внимателно и честно; той би трябвало да ме мрази след вашите неблагоразумия постъпки в гостната на майка ви и да търси свада с мене; защото омразата, когато дохожда след презрението, е обикновено бясна…

Смъртта на господин дьо Кроазноа промени всички кроежи на Жулиен за бъдещето на Матилд; няколко дни той непрекъснато й доказваше, че трябва да приеме ръката на господин дьо Люз.

— Той е срамежлив човек, не е чак такъв йезуит — казваше й той — и без друго ще достигне високо положение. Надарен с по-мрачно и по-упорито честолюбие, отколкото нещастния Кроазноа, той, макар и да няма дукове в рода си, не ще се подвоуми да се ожени за вдовицата на Жулиен Сорел,