Стендал - Червено и черно

„Аз обичах истината. Къде е тя? Навсякъде лицемерие или най-малко шарлатанство, дори у най-добродетелните, дори у най-великите — и устните му се изкривиха от погнуса… Не, човек не може да се довери на човека.

Госпожа дьо ???, която събира милостиня за бедните сираци, ми казваше, че еди-кой си принц бил дал десет луидора; лъжа. Но какво говоря? Ами Наполеон в Света Елена! … Чисто шарлатанство е възванието в полза на римския крал.

Велики боже! Ако такъв човек, и то тогава, когато нещастието е трябвало да го призове строго към дълга, се унижава до шарлатанство, какво може да се очаква от останалия човешки род? …

Къде е истината? В религията ли? …

Да — добави той с горчива усмивка на безпределно презрение, — в устата на маслановци, на фрилеровци, на кастанедовци… Може би в истинското християнство, на чиито пастири не бива да плаща, както не са плащали на апостолите? … Но възнаграждение за свети Павел е била насладата да повелява, да проповядва, да кара хората да приказват за него…

Ах, ако съществуваше истинска религия… Глупец съм аз! Пред очите ми изниква готическа катедрала, дивни стъклописи; моето слабо сърце си представя свещенослужителя на тези стъклописи… Моята душа би го опознала, моята душа жадува за него… А вместо него аз виждам нагизден глупак с омаслени коси… някакъв кавалер дьо Бовоази, само че без неговите привлекателни черти…

Но ако съществува истински духовен пастир като Масион, като Фенелон… Масион миропомаза Дюбоа. «Спомените» на Сен-Симон ми развалиха мнението за Фенелон; но все пак, ако съществуваше един истински пастир… Тогава кротките души биха имали един стожер, около който да се обединят в света… Ние не бихме били самотни… Този добър пастир би ни говорил за бога. Но какъв бог? Не библейския Бог, дребнав, жесток деспот, изпълнен с жажда за мъст… а богът на Волтер, справедлив, благ, безконечен…“

Отведнъж го връхлетяха всички спомени от тази Библия, която той знаеше наизуст… „Но как, щом се съберем трима заедно , да повярваме в това голямо име БОГ, след като тъй чудовищно са злоупотребявали с него нашите свещеници?

Да живееш самотен! … Какво мъчение!…

Аз полудявам и ставам несправедлив — каза си Жулиен, като се удари по челото. — Аз съм самотен тук в тази килия; но аз не живях самотен на земята; могъщата идея за дълг ме крепеше . И този дълг, който сам, право или криво, си предписах… беше за мене като дънера на някое яко дърво, на което се облягах през време на буря; аз се люшках, мятах се насам-натам, нали в края на краищата съм човек… но не бях отнесен.

Влажният въздух на тази килия ми навява мислите за самота…

Но защо да лицемеря още, като проклинам лицемерието? Не смъртта, не килията, не влагата, а отсъствието на госпожа дьо Ренал ме смазва. Ако във Вериер, за да мога да я виждам, аз бях принуден да живея цели седмици, скрит в зимника на дома й, щях ли да се оплаквам?

Ето как се налага влиянието на моите съвременници — каза той високо и с горчив смях. — Говоря сам със себе си, на две крачки от смъртта, и все пак лицемеря… О, деветнадесети век!

…Един ловец гръмва в гората, жертвата му пада, той се спуща да я хване. Обувката му бутва един мравуняк, две стъпки висок, разрушава жилището на мравките, пръсва надалеч мравките, яйцата им… И най-мъдрите философи от мравешкия род никога няма да разберат какво е било това черно, огромно, страхотно тяло: ботушът на ловеца, който изведнъж е проникнал със светкавична бързина в тяхната обител, предшествуван от ужасен грохот, придружен от снопове червеникав огън.

…Така е й със смъртта, живота, вечността, неща съвсем прости за оня, който има достатъчно развити органи, за да ги схване…

Мушицата-еднодневка се ражда в девет часа сутринта през дългите летни дни, а умира в пет часа вечерта; как би могла да разбере тя думата «нощ»?

Дайте й още пет часа съществование и тя ще види и разбере какво е нощ.

Така и аз ще умра на двадесет и три години. Дайте ми още пет години живот, за да живея с госпожа дьо Ренал.“

И той се закиска като Мефистофел. „Какво безумие да се разсъждава върху тези велики загадки!

1. Лицемеря, като че тук има някой, който ме слуша.

2. Забравям да живея и да обичам, когато ми остават толкова малко дни да живея… Уви, госпожа дьо Ренал я няма; може би нейният мъж не ще я пусне вече в Безансон, за да продължава да се позори.

Ето откъде иде моята самота, а не от това, че в света няма справедлив, благ, всемогъщ, чужд на злобата и отмъщението Бог.