Стендал - Червено и черно

— Аз ще престана да се виждам с теб, ще кажа да не те пущат в затвора — извика Жулиен — и, разбира се, на другия ден ще се самоубия от отчаяние, ако не ми се закълнеш, че няма да направиш никаква стъпка, която би изложила двама ни на показ пред света. Мисълта да отидеш в Париж не е твоя. Кажи ми коя интригантка ти я внуши…

Нека се насладим на щастието, докато ни остават още малко дни от нашия къс живот. Да скрием нашето съществование от всички; престъплението ми е съвсем очевидно. Госпожица дьо Ла Мол има големи връзки с Париж, бъди уверена, че тя прави всичко, което е по силите на човека. Тук в провинцията против мене са всички богати и уважавани люде. Твоята постъпка ще озлоби още повече тези богаташи и особено умерените хорица, за които животът е толкова лесен… Нека не даваме повод за смях на маслоновци, валеновци и хиляди други, които са по-добри от тях.

Жулиен не можеше вече да понася лошия въздух на подземната килия. За щастие в деня, когато му съобщиха, че ще трябва да умре, ярко слънце радваше природата и Жулиен се чувствуваше бодър и смел. Да повърви на чист въздух, беше за него такова сладостно усещане, каквото е разходката на суша за мореплавателя, който дълго е пътувал по море. „Хайде, всичко е наред — каза си той, — съвсем не ми липсва мъжество.“

Никога тази глава не е била настроена тъй поетично, както в минутата, когато трябваше да падне. Най-сладостните мигове, преживени някога в горите около Вержи, се тълпяха в ума му с непреодолима сила.

Всичко стана просто, благопристойно и без никаква престореност от страна на Жулиен.

Два дни преди това той каза на Фуке:

— За душевното си състояние аз не мога да отговарям: от тази влажна и отвратителна килия навремени ме тресе и аз се чувствувам не свой; но страх — не, няма да ме видят да побледнея.

Той отнапред се разпореди — в последния ден още заранта Фуке да отвлече Матилд и госпожа дьо Ренал.

— Отведи ги в една и съща карета — каза му той. — Нареди така, че пощенските коне да препускат непрекъснато в галоп. Те ще паднат в прегръдките една на друга или ще се изправят една срещу друга в смъртна омраза. И в двата случая клетите жени ще забравят за малко ужасната си скръб.

Жулиен поиска от госпожа дьо Ренал да му се закълне, че ще живее, за да се грижи за сина на Матилд.

— Кой знае? Може би ние и след смъртта си още усещаме — каза той веднъж на Фуке. — Аз бих желал много да почивам — тук „почивам“ е подходяща дума — в онази малка пещера на голямата планина, която се извисява над Вериер. Много пъти, разправял съм ти това, когато се изкачвах нощем в тази пещера и погледът ми се зарейваше в далечината над най-богатите области на Франция, сърцето ми пламваше от честолюбие: тогава това беше моята страст… Та тази пещера ми е скъпа и, не може да се отрече, тя е така разположена, че тегли към себе си душата на философа… И ето, нашите хубостници, безансонските йезуити, печелят пари от всичко; ако ти съумееш да ги подхванеш, те ще ти продадат тленните ми останки…

Фуке сполучи в това печално спазаряване. Нея нощ той седеше сам в стаята си до тялото на своя приятел, когато изведнъж-, за своя голяма почуда, видя да влиза Матилд. Няколко часа преди това той я беше оставил на десет левги от Безансон. Погледът и очите й блуждаеха.

— Искам да го видя — каза му тя.

Фуке нема смелост да й отговори, нито да стане. Той й посочи с пръст големия син плащ върху пода; в него беше загърнато онова, което беше останало от Жулиен.

Тя падна на колене. Споменът за Бонифас дьо Ла Моли Маргьорит дьо Навар й даде безспорно свръхчовешко мъжество. С треперещи ръце тя отви плаща. Фуке извърна очи.

Той чу как Матилд се движеше бързо-бързо из стаята. Тя запали една след друга няколко свещи. Когато Фуке най-сетне събра сили да я погледне, тя беше турила на малка мраморна масичка пред себе си главата на Жулиен и я целуваше по челото…

Матилд изпроводи своя възлюбен до гроба, който си беше избрал. Голям брой свещеници придружаваха ковчега и тайно от всички, сама в плътно завесената карета, тя носеше върху коленете си главата на човека, когото толкова много беше обичала.

Те стигнаха така до най-издигнатата точка на една от високите планини на Юра и тук посред нощта, в малката пещера, великолепно озарена от безброй свещи, двадесетте свещеници отслужиха упокойна молитва. Всички жители на малките планински селца, през където беше минало шествието, бяха тръгнали след него, привлечени от необикновения вид на това странно погребение.