Стендал - Червено и черно

По съвета на Фуке тя се пазеше да не говори пред Жулиен за ходатайствата си. Нейното присъствие го тревожеше не малко и без това. Станал при наближаването на смъртта по-нравствен, отколкото е бил през целия си живот, сега го бореше съвест не само за госпожа дьо Ла Мол, но и за Матилд.

„Какво пък — казваше си той, — аз виждам, че съм понякога невнимателен към нея и дори се отегчавам, когато тя е тук. Тя се погубва заради мен, а ето как й се отплащам аз. Не съм ли зъл човек?“ Този въпрос щеше да го занимава по-малко, когато бе честолюбец; тогава неуспехът беше единственият срам в очите му.

Тягостната неловкост, която чувствуваше в присъствието на Матилд, се изостряше и от това, че тя гореше сега от необикновена и луда страст към него. Тя говореше непрестанно за някакви странни жертви, които жадувала да направи, за да го спаси.

Въодушевена от това чувство, което я изпълваше с гордост и сподавяше цялото й високомерие, тя копнееше да изпълни всяка минута от живота си с някакъв необикновен подвиг. Нейните дълги разговори с Жулиен бяха посветени изцяло на най-невероятни и опасни за нея планове. Тъмничарите, на които тя плащаше щедро, я оставяха да се разпорежда в затвора. В мислите си Матилд не се ограничаваше само с това, че жертвуваше доброто си име; все едно й беше дали цялото общество ще узнае нейното положение. Да измоли милост за Жулиен, като се хвърли на колене пред препускащата каляска на краля, да привлече вниманието на владетеля с риск да бъде смазана — това бе една от най-малко безумните мечти, които се рояха в нейното разпалено и смело въображение. Тя решаваше, че с помощта на своите приятели, на служба при краля, ще проникне и в най-недостъпните части от парка Сен-Клу.

Жулиен се чувствуваше недостоен за такава голяма саможертва, казано откровено, беше се уморил от героизъм. Ако това беше проста, наивна и почти боязлива нежност, тя би намерила отзвук в сърцето му, ала на високомерната Матилдина душа, наопаки, беше необходима винаги публика, външни хора .

Сред всичките си безпокойства, всичките си страхове за живота на своя любим, когото не искаше да преживее, тя чувствуваше тайна потребност да зачуди света с безкрайната си любов и величието на подвизите си.

Жулиен се сърдеше на себе си, че съвсем не се трогва от този героизъм. Какво би било, ако узнаеше за всички безумства, с които Матилд додяваше на предания, но крайно разсъдлив и ограничен ум на добрия Фуке?

Фуке сам не разбираше ясно какво го дразни в саможертвата на Матилд, защото и той бе готов да пожертвува цялото си богатство и да изложи живота си на всякакви опасности, само да спаси Жулиен. Той бе слисан от количеството злато, което пилееше Матилд. На първо време тези прахосани суми внушаваха неволно уважение на Фуке, който благоговееше пред парите като всеки провинциалист.

Най-сетне той откри; че плановете на госпожица дьо Ла Мол се меняха всеки ден и за свое голямо облекчение намери една дума, за да порицае този тягостен за него характер: тя беше непостоянна . От този епитет до прозвището вироглава , най-голямата анатема в провинцията, има само една крачка.

„Странно е — казваше си Жулиен един ден, когато Матилд излезе от затвора, — че тази толкова силна страст, предмет на която съм аз, ме оставя до такава степен безчувствен! А само преди два месеца аз я боготворях! Чел съм неведнъж, че при наближаването на смъртта човек става равнодушен към всичко; но ужасно е да се чувствуваш неблагодарен и да не можеш да се промениш. Значи, аз съм себелюбец?“ И той се обсипваше с най-унизителни укори.

Честолюбието беше умряло в сърцето му, от неговата пепел бе изникнало друго чувство; той го наричаше разкаяние, че е искал да убие госпожа дьо Ренал.

В действителност той бе безумно влюбен в нея. За него бе необикновено щастие, когато, останал съвсем сам, без да се страхува, че ще го прекъснат, можеше да се отдава всецяло на спомена за честитите дни, които беше прекарал някога във Вериер и във Вержи. И най-малките случки от тези тъй бързо отлетели дни го облъхваха с непреодолима свежест и чаровност. Той никога не си спомняше своите успехи в Париж; досадно му беше да мисли за тях.

Тези настроения, които се засилваха с всеки ден, отчасти долови ревнивата Матилд. Тя забеляза много добре, че ще трябва да се бори срещу любовта и самотата. Понякога тя изговаряше с ужас името на госпожа дьо Ренал. Виждаше как трепва Жулиен. И за нейното чувство към него отсега нататък нямаше ни граници, ни мярка.