Стендал - Червено и черно

„В края на краищата — каза си Жулиен, когато сполучи да се отърве и от двамата, — аз, трябва да се предположи, съм храбър и очевидно по-храбър, отколкото тези приятели. За тях това е връх на злините, цар на страхотиите, този дуел със злополучен изход, с който аз ще се занимая сериозно само в деня, когато той се състои.

Работата е там, че аз зная и по-голямо нещастие — продължи да философствува Жулиен. — Аз страдах много по-силно през първото си отиване в Страсбург, когато бях уверен, че Матилд ме е изоставила… И като си помисля как страстно се стремях да постигна тази пълна близост, към която днес съм тъй безразличен! … Да си кажа истината, аз съм по-щастлив сам, отколкото когато тази хубавица споделя с мен самотата ми…“

Адвокатът, законник и формалист, го смяташе за луд и мислеше като всички, че е грабнал пистолета в припадък на ревност. Веднъж той дръзна да подметне на Жулиен, че това показание, вярно или лъжливо, би било превъзходен коз в ръцете на защитата. Но тук подсъдимият в един миг показва своя огнен и рязък нрав.

— Ако скъпите живота си, господине — извика Жулиен извън себе си, — помнете, че не бива друг път да повтаряте тази отвратителна лъжа.

Предпазливият адвокат за миг се уплаши да не го убият.

Гой готвеше защитата си, защото решителната минута бързо наближаваше. В Безансон и целия окръг се приказваше само за това прословуто дело. Жулиен не знаеше тази подробност, той беше замолил никой никога да не му говори за подобни неща.

Този ден Фуке и Матилд се опитаха да му съобщят някои слухове, по тяхно мнение обнадеждващи, но Жулиен ги спря още при първите им думи:

— Не смущавайте моя идеален живот. Вашите жалки грижи, вашите подробности из действителния живот, повече или по-малко оскърбителни за мен, ще ме свлекат от небето на земята. Всеки умира, както може; аз искам да мисля за смъртта, както аз си знам. Какво ме е еня за другите ? Моите отношения с другите скоро ще се пресекат отведнъж. За бога, не ми говорете вече за тия хора; доста е, че виждам съдията и адвоката.

„Изглежда наистина — казваше си той, — съдено ми е да умра, унесен в мечти. Защо, нека си призная, едно такова неизвестно същество като мене, уверено, че само в две седмици ще го забравят, ще се самоизлъгва и ще играе комедия…

Странно е все пак, че аз усвоих изкуството да се радвам на живота едва сега, когато виждам края му тъй близо до мен.“

Той прекарваше тези последни дни, като се разхождаше по тясната тераса на върха на кулата, пушейки прекрасните цигари, за които Матилд пращаше нарочен човек в Холандия, и съвсем не подозираше, че всички далекогледи в града чакат всеки ден появяването му. Мислите му бяха във Вержи. Той не говореше никога на Фуке за госпожа дьо Ренал, но на два-три пъти приятелят му съобщи, че тя бързо се поправя, и тези думи се отекваха силно в сърцето му.

През това време, додето душата на Жулиен витаеше едва ли не постоянно в страната на мечтите, Матилд, заета с действителни неща, както подобава на аристократична душа, съумя да придвижи толкова пряката и дружеска преписка между госпожа дьо Фервак и господин дьо Фрилер, че вече голямата дума епископ беше произнесена.

Достопочтеният прелат, който се разпореждаше с църковните длъжности, добави под едно писмо на своята племенница: „Този клетник Сорел е само един лудетина, надявам се, ле ще ни го върнат.“

Когато видя тези редове, господин дьо Фрилер сякаш полудя от радост. Той не се съмняваше, че ще спаси Жулиен.

— Ако не е този якобински закон, който повелява да се съставя безкраен списък от съдебни заседатели и в действителност цели, само да лиши знатните от всяко влияние — говореше той на Матилд един ден преди да се тегли жребият за тридесет и шестте заседатели на съдебната секция, — аз мога да гарантирам за присъдата. Та нали издействувах да се оправдае кюрето Н.

На другия ден господин дьо Фрилер с радост откри между имената, изтеглени от урната, пет члена на безансонската конгрегация, а между липата, избрани от другаде, имената на господа Валено, дьо Моаро, дьо Шолен.

— Още сега гарантирам за тези осем съдебни заседатели — каза той на Матилд. — Първите петима са мои покорни оръдия . Валено е мой агент, Моаро ми дължи, всичко, дьо Шолен е глупак, който се страхува от всичко.

Окръжният вестник разгласи имената на заседателите и госпожа дьо Ренал; за неописуем ужас на мъжа си, поиска да отиде в Безансон. Едничкото, което господин дьо Ренал успя да постигне от нея, бе обещанието да не напуска леглото, за да няма неприятността да бъде призована като свидетелка.