Стендал - Червено и черно

„Ако той умре, ще умра и аз след него — казваше си тя, напълно убедена. — Какво биха казали парижките салони, ако видеха една девойка с моето положение да боготвори до такава степен един възлюбен, обречен на смърт? Само в героичните времена човек може да намери подобни чувства; от такава любов са тръпнели сърцата във века на Шарл IX и Анри III.“

И в най-силните изблици на обич, когато притискаше до сърцето си главата на Жулиен, тя си казваше с ужас: „Как, мигар тази прекрасна глава е осъдена да падне! Щом е тъй — добавяше тя, възпламенена от своя героизъм, в който се примесваше и някаква радост, — няма да минат и двадесет й четири часа и моите устни, които се притискат до тези красиви къдри, ще се вледенят също.“

Спомените за тези минути на героизъм и страхотна страст още по-непреодолимо я свързваха с него. Мисълта за самоубийство, тъй примамлива сама по себе си, непозната дотогава на тази горда душа, проникна в нея и скоро зацари там пълновластно. „Не, кръвта на моите прадеди не се е изстудила в мене“ — с гордост си казваше Матилд.

— Имам голяма молба към вас — каза и един ден нейният любим: — дайте вашето дете на някоя дойка във Вериер, госпожа дьо Ренал ще наглежда дойката.

— Колко жестоко е това, което ми казвате… — и Матилд побледня.

— Вярно е, и аз те моля хиляди пъти да ми простиш — извика Жулиен, освестил се от своите блянове, като я притисна в прегръдките си.

След като изсуши сълзите й, той отново се върна на мисълта си, но този път по-умело. Той й заговори с отсянка на философска тъга. Приказваше за бъдещето, което скоро щеше да се затвори за него.

— Трябва да признаем, любима моя, че любовта е случайност в живота, но тази случайност е възможна само за изключителните души… Смъртта на сина ми би била всъщност щастие за вашето гордо семейство и това ще усетят вашите слуги. Пренебрежение очаква това дете на нещастието и срама… Надявам се, че някой ден, който аз не искам да определям, но който все пак моето мъжество предвижда, вие ще изпълните моята последна воля: ще се ожените за господин маркиз дьо Кроазноа.

— Как, опозорена!

— Позорът не може да полепне по едно такова име като вашето. Вие ще бъдете вдовица, и то вдовица на луд човек — ето всичко. Ще отида по-далеч: моето престъпление, което няма за двигател парите, не ще бъде позорно. Може би по това време някой философ-законодател ще издействува, въпреки предразсъдъците на съвременниците си, премахването на смъртното наказание. Тогава някой приятелски глас ще каже при случай: „Помните ли, първият съпруг на госпожица дьо Ла Мол беше луд, но не и зъл човек, не и злодеец. Безсмислица е било да му се отсича главата…“ Тогава споменът за мен съвсем не ще е позорен; поне след известно време… Вашето положение в света, вашето богатство и, позволете ми да кажа, вашият ум ще помогнат на господин дьо Кроазноа, станал ваш съпруг, да играе такава роля, до каквато сам не би могъл да достигне. Той не се отличава с нищо освен със знатен произход и храброст, а тези качества, с които само можеше човек да се издигне в 1792 година, сега, един век по-късно, са станали отживелица и пораждат само претенции. Потребни са още други неща, за да застанеш начело на френската младеж.

Със своя твърд и предприемчив характер вие ще дадете голяма подкрепа на политическата партия, в която ще накарате да влезе вашият съпруг. Вие можете да станете достойна наследница на Шеврьоз и Лонгвил от Фрондата… Но тогава, скъпа моя, небесният огън, който сега ви въодушевява, ще поизстине…

Позволете ми да ви кажа — добави той след редица други подготвителни фрази, — ще минат петнадесет години и тази любов, която храните сега към мене, ще ви се струва лудост, извинителна, но все пак лудост…

Той замълча отведнъж и се замисли. Пак изникна пред него онази мисъл, която възмути Матилд: „Ще минат петнадесет години и госпожа дьо Ренал ще обожава сина ми, а вие ще го забравите.“

Разговорът бе прекъснат от разпят и веднага след това от беседата с адвоката, натоварен със защитата. Тези минути бяха единствените неприятни в сегашния му живот, изпълнен с безгрижие и нежни спомени.

— Убийство и убийство с предумисъл — каза Жулиен както на съдията, тъй и на адвоката. — Съжалявам, господа — додаде той с въздишка, но това опростява много работата ви.