Стендал - Червено и черно

Матилд се видя с най-добрите тукашни адвокати и ги оскърби, като направо, без заобикалки им предложи злато; но в края на краищата те приеха.

Тя много бързо разбра, че в съмнителните и много важни работи в Безансон всичко зависи от господин абата дьо Фрилер.

Под никому неизвестното име на госпожа Мишле тя отначало срещна непреодолими мъчнотии, за да проникне до могъщия йезуит. Но из града се пръсна мълвата за красотата на младата модистка, която, полудяла от любов, е дошла от Париж в Безансон да утеши младия абат Жулиен Сорел.

Матилд тичаше сама и пеша из улиците на Безансон; тя се надяваше, че никой няма да я познае. Във всеки случай тя не смяташе, че ще е безполезно за нейното дело, ако произведе силно впечатление върху народа. В своето безумие тя мечтаеше дори да го разбунтува, за да спаси Жулиен, когато отива на смърт. На госпожица дьо Ла Мол й се струваше, че е облечена просто, както подобава на постигната от скръб жена; а тя беше облечена така, че привличаше погледите на всички.

Тя беше станала в Безансон предмет на всеобщо внимание, когато най-подир, след цяла седмица ходатайства, издействува да бъде приета от господин дьо Фрилер.

Колкото и голяма да беше нейната смелост, мисълта за влиятелния йезуит се беше толкова тясно свързала в нейното съзнание с мисълта за дълбокото и предвидливо злодейство, че тя потрепера, когато позвъни на вратата на епископството. Тя едва се изкачваше по стълбите, които водеха към покоите на главния викарий. Пустотата на епископския дворец я смразяваше. „Ето аз ще седна на някое кресло и това кресло ще ми хване ръцете и аз ще изчезна. Кого ще може да попита моята камериерка за мене? Капитанът на жандармерията няма да иска да си мръдне пръста… Аз съм сам-сама в този голям град!“

Още с първия поглед върху жилището на главния викарий госпожица дьо Ла Мол се успокои. Най-напред й отвори един лакей в изящна ливрея. Приемната, дето я помолиха да почака, беше наредена с такъв тънък и изискан разкош, чужд на грубото показно великолепие, какъвто може да се види само в най-добрите парижки къщи. Щом зърна господин дьо Фрилер, който идеше към нея с бащински вид, всичките й мисли за чудовищно престъпление из един път изчезнаха. Тя не откри на хубавото му лице дори отпечатък от оная енергична и малко дива твърдост, която така ненавиждаше в парижкото общество. Полуусмивката, оживила чертите на свещенослужителя, който се разпореждаше с целия Безансон, издаваше човек от доброто общество, образован прелат, умел администратор. Матилд се почувствува в Париж.

На господин дьо Фрилер бяха потребни само няколко минути, за да накара Матилд да му признае, че е дъщеря на неговия могъщ противник маркиз дьо Ла Мол.

— Аз наистина съвсем не съм госпожа Мишле — каза тя, като си възвърна цялото високомерие на своето държание — и не се боя да ви призная това, защото идвам да се посъветвам с вас, господине, дали е възможно да устроим бягството на господин дьо Ла Верней. Първо, той е виновен само в необмислена постъпка; жената, срещу която е стрелял, е здрава. Второ, що се отнася до подкуп на служителите, аз мога да дам веднага петдесет хиляди франка и обещавам още двойно толкоз. Най-сетне аз и моето семейство няма да се спрем пред нищо, за да се отблагодарим на оня, който ще спаси господин дьо Ла Верней.

Господин дьо Фрилер очевидно се зачуди на това име. Матилд му показа няколко писма на военния министър, адресирани до господин Жулиен Сорел дьо Ла Верней.

— Вие виждате, господине, че баща ми се е заел с неговата участ. Аз се венчах с него тайно, тъй като баща ми желаеше той да стане висш офицер, преди да обяви този брак, който е донейде странен за една дьо Ла Мол.

Матилд забеляза, че додето Фрилер правеше тези важни открития, изразът на доброта и мека приветливост бързо чезнеше. Хитрост и дълбоко вероломство се изписаха на лицето му.

Абатът се съмняваше, той препрочиташе бавно официалните документи.

„Каква полза мога да извлека от тези странни признания? — питаше се той. — Ето че завързвам отведнъж тесни връзки с една приятелка на знаменитата маршалка дьо Фервак, всемогъщата племенница на негово високопреосвещенство епископа ???, който назначава епископите във Франция.

Онова, което виждах в далечното бъдеще, неочаквано израства пред мен. То може да ме доведе до целта на всичките ми въжделения.“

Отначало Матилд се уплаши от бързата промяна върху лицето на този толкова могъщ човек, с когото се намираше сама в един отдалечен апартамент. „Но какво пък — каза си тя начаса, — нямаше ли да бъде още по-лошо тъкмо ако не правех никакво впечатление на този студен, себелюбив поп, преситен от власт и наслада?“