Стендал - Червено и черно

На другата заран, когато се събуди, досрамя го за предишния ден. „Моето щастие, моето спокойствие са в опасност.“ Той почти реши да пише на главния прокурор да не допускат никого при него. „Ами Фуке? — спомни си той. — Ако той рече да дойде в Безансон, колко мъчно ще му стане.“

Може би вече два месеца той не беше помислял за Фуке. „Голям глупак бях аз в Страсбург, мисълта ми не се издигаше по-високо от яката на мундира ми.“ Споменът за Фуке го занимава дълго и той се разчувствува още повече. Той се щураше във вълнение. „Ето ме безусловно двадесет градуса под равнището на смъртта…

Ако тази слабост нараства, по-добре ще е да се самоубия. Колко ще ликуват всички тези абати Маслон и господа Вадено, ако умра като страхливец.“

Пристигна Фуке; този простичък и добър човек беше обезумял от мъка. Той мислеше, ако изобщо мислеше, само за едно: да продаде цялото си имущество, за да подкупи тъмничаря и да помогне на Жулиен да избяга. Той му говори дълго за бягството на господин дьо Лавалет.

— Ти ме наскърбяваш — каза му Жулиен, — господин дьо Лавалет е бил невинен, а аз съм виновен. Без да щеш, ме караш да мисля за разликата между нас… Но истина ли е? Как? Мигар ще продадеш цялото си имущество? — учуди се Жулиен и изведнъж придоби пак своята наблюдателност и недоверчивост.

Фуке, зарадван, че най-сетне приятелят му се отзова на обсебилата го мисъл, започна да му изброява надълго и нашироко, с една приблизителност от стотина франка, колко ще получи от всеки свой имот.

„Каква възвишена самоотверженост у един селски собственик! — помисли Жулиен. — Колко спестявания, колко отделяни от залъка грошове, които ме караха да се червя страшно, когато виждах у него това, жертвува той сега заради мене! Нито един от тези блестящи младежи, които срещах в дома дьо Ла Мол и които четат «Рене», няма тези смешни недостатъци; но като се изключат съвсем младите, забогатели при това от някое наследство, които не знаят цената на парите, кой от тези блестящи парижани би бил способен на такава жертва?“

Всички грешки във френския език, всички недодялани обноски на Фуке изчезнаха и Жулиен се хвърли в прегръдките му. Никога провинцията, сравнена с Париж, не е получавала по-хубаво свидетелство за почит. Фуке, зарадван от този изблик на възторг, който виждаше в очите на приятеля си, взе това за негово съгласие да бяга.

Тази проява на величие върна на Жулиен цялата твърдост, която дохождането на Шелан му бе отнело. Той беше още много млад, но според мене в него имаше много добри заложби. Вместо да върви от чувствителност към хитрост, както повечето хора, той с възрастта щеше да придобие отзивчива доброта и да се излекува от своята безумна подозрителност… Но защо са всички тези празни предсказания?

Разпитите зачестиха въпреки усилията на Жулиен, който със своите отговори се стремеше да скъси делото:

— Аз убих или поне исках да убия умишлено — повтаряше той всеки ден.

Но съдията беше преди всичко формалист. Показанията на Жулиен съвсем не скъсяваха разпитите; те засягаха честолюбието на съдията. Жулиен не знаеше, че искаха да го преместят в един ужасен зандан и че само благодарение на постъпките на Фуке той беше оставен в хубавата килия, намираща се на сто и осемдесет стъпки височина.

Господин абат дьо Фрилер принадлежеше към числото на влиятелните хора, на които Фуке доставяше дърва за огрев. Добрият търговец сполучи да проникне до всесилния викарий. Радостта му бе неописуема, когато господин дьо Фрилер му съобщи, че, трогнат от добрите качества на Жулиен и от някогашните му заслуги в семинарията, той смята да говори на съдиите в негова полза. У Фуке се появи надежда да спаси своя приятел и на излизане, като се кланяше доземи, той помоли господин главния викарий да раздаде за литургии една сума от десет луидора, за да се измоли оправданието на подсъдимия.

Фуке се заблуждаваше, кой знае защо! Господин дьо Фрилер съвсем не приличаше на Валено. Той отказа и дори се помъчи да внуши на добрия селянин, че е по-добре да запази парите си. Като видя, че не може да бъде ясен, без да изпадне в някаква непредпазливост, той посъветва Фуке да раздаде тази сума на бедните затворници, които действително бяха лишени от всичко. „Странно същество е този Жулиен, постъпката му е необяснима — мислеше си господин дьо Фрилер, — а нищо неясно не бива да има за мен… Може би ще може да се направи от него мъченик… Във всеки случай аз ще издиря тая работа и ще намеря може би случай да сплаша госпожа дьо Ренал, която няма никакво уважение към нас и дълбоко в душата си дори ме мрази… Може би във всичко това ще мога да намеря начин да се предобря бляскаво с господин дьо Ла Мол, който има слабост към този семинарист.“