Стендал - Червено и черно

Тъкмо на това обстоятелство, за което споменахме, Жулиен дължеше човечното отношение на вериерския тъмничар; той беше все същият господин Ноару, сляп пазител на реда, у когото, както някога видяхме, появяването на господин Апер беше всяло такъв голям страх.

В затвора дойде един съдия.

— Аз извърших предумишлено убийство — каза му Жулиен, — купих и заръчах да ми зареди пистолетите еди-кой си оръжеен майстор. Член 1342 от Наказателния кодекс е ясен, аз заслужавам смърт и я очаквам.

Съдията, смаян от такъв отговор, го отрупа с въпроси, за да накара обвиняемия да се оплете в отговорите си.

— Ами не виждате ли — каза му Жулиен усмихнат, — аз сам се изкарвам толкова виновен, че повече вие не можете и да искате? Хайде, господине, вие няма да изпуснете плячката си. Вие ще имате удоволствието да ме осъдите. Избавете ме от вашето присъствие.

„Остава ми да изпълня един достоен дълг — помисли Жулиен, — трябва да пиша на госпожица дьо Ла Мол.“

„Аз си отмъстих — пишеше й той. — За нещастие името ми ще се яви във вестниците и аз не мога да се измъкна от този свят инкогнито. Аз ще умря след два месеца. Моето отмъщение беше жестоко, както мъката от раздялата с вас. От тази минута аз си забранявам да пиша и да произнасям името ви. Не говорете никога за мене, дори на сина ми: мълчанието е единственият начин да почетете паметта ми. За мнозинството от хората аз ще бъда най-обикновен убиец… Позволете ми да ви кажа в този последен миг истината: вие ще ме забравите. Тази страшна катастрофа, за която ви съветвам никога да не отваряте уста пред нито едно живо същество, ще изчерпи за дълги години романтизма и прекомерната обич към риска, които виждах във вашия характер. Вие сте създадена да живеете сред героите от средновековието; покажете и сега тяхната твърдост. Нека онова, което трябва да стане, се извърши тайно, без да ви очерни. Ще вземете някое измислено име и няма да се доверявате никому. Ако ви трябва непременно помощта на някой приятел, завещавам ви абат Пирар.

Не говорете никому другиму особено на хора от вашия кръг; господата дьо Люз, дьо Кайлюс.

Една година след смъртта ми омъжете се за господин дьо Кроазноа; аз ви моля за това, аз заповядвам като ваш съпруг. Не ми пишете никога, няма да отговоря. Макар и по-малко зъл, струва ми се, от Яго, ще кажа като него: From this time forth I never will speak word. 43 43 Отсега нататък няма да продумам нито дума.

Никой няма да ме види вече ни да говоря, ни да пиша; към вас са обърнати моите последни думи, както последните ми горещи чувства.

След като изпрати това писмо, Жулиен, посъвзел се, за първи път почувствува колко е нещастен. Честолюбивите му надежди трябваше да бъдат една след друга изтръгнати от сърцето му от тези велики думи: „Аз ще умра.“ Смъртта сама по себе си не му се струваше ужасна . Целият му живот бе всъщност дълга подготовка към нещастията и той никога не забравяше онова, което минава за най-голямо от всичките.

„Че какво пък? — казваше си той. — Ако след два месеца трябваше да се бия на дуел с човек, който владее отлично шпагата, щях ли да проявя малодушие да мисля за това непрекъснато и с ужас в душата?“

Той повече от час се мъчи да се опознае в това отношение.

Когато можа да вижда ясно душата си и истината се откри пред очите му тъй ясно, както един от стълбовете на тъмницата, той помисли за разкаяние.

„Защо ще трябва да се разкайвам? Мене ме оскърбиха жестоко; аз убих, заслужавам смърт, ето всичко. Умирам, след като съм си разчистил сметките с човечеството. Не оставям неизпълнено нито едно задължение, не дължа никому нищо; в моята смърт няма нищо срамно, ако не се смята оръдието: то само наистина е предостатъчно да ме опозори в очите на вериерските еснафи; но от познавателно гледище какво е по-нищожно от това? Аз имам впрочем едно средство да остана достоен пред тях: да хвърлям на народа жълтици, когато отивам на лобното място. Споменът за мене, свързан с мисълта за златото , за тях ще остане лъчезарен.“

След това разсъждение, което подир една минута му се стори очевидно, Жулиен си каза: „Няма какво друго да правя на земята“ и заспа дълбок сън.

Към девет часа вечерта тъмничарят, донесъл му вечеря, го събуди.

— Какво говорят във Вериер?

— Господин Жулиен, аз съм се клел пред разпятието в кралския съд в тоя ден, когато ми дадоха тази служба, и съм длъжен да пазя мълчание.

Той мълчеше, но не си отиваше. Гледката на това просташко лицемерие поразвлече Жулиен. „Трябва да го накарам — помисли си той — да почака по-дълго тези пет франка, срещу които желае да ми продаде съвестта си.“