Стендал - Червено и черно

— Аз не мога да осъждам господин дьо Ла Мол — каза Жулиен, когато го прочете докрай, — той е справедлив и разумен. Кой баща би се съгласил да даде любимата си дъщеря па такъв човек? Сбогом!

Жулиен скочи от файтона и изтича към пощенската кола, спряла в края на улицата. Матилд, която той беше сякаш забравил, пристъпи няколко крачки подире му; но погледите на търговците, които се подадоха на вратите на магазините си и които я познаваха добре, я накараха да се мушне бързо назад в градината.

Жулиен замина за Вериер. През това главоломно пътуване той не можа да пише на Матилд, както възнамеряваше, ръката му дращеше по листа само някакви нечетливи знаци.

Той пристигна във Вериер в неделя заранта. Влезе у градския оръжеен майстор, който почна да му честитява наскоро постигналото го щастие. Тази новина занимаваше сега града.

Жулиен с голяма мъка му даде да разбере, че иска да купи чифт пистолети. По негова молба оръжейният майстор напълни пистолетите.

Камбаната удари три пъти ; във френските села този добре познат звън след различното утринно биене на камбаните възвестява, че веднага след него начева богослужението.

Жулиен влезе в новата вериерска черква. Всички високи прозорци на храма бяха затулени с тъмночервени завеси. Жулиен се озова на няколко крачки зад стола на госпожа дьо Ренал. Стори му се, че тя ревностно се моли. Когато Жулиен видя тази жена, която толкова беше го обичала, ръката му потрепера така, че той не можа да изпълни намерението си. „Не мога — каза той сам на себе си, — физически не мога.“

В тази минута младият свещеник, който отслужваше литургия, прозвъни със звънчето си за пренос. Госпожа дьо Ренал се наведе, главата й за миг се скри почти съвсем зад гънките на нейния шал. Жулиен не я различаваше вече така ясно; той стреля върху нея веднъж и не я улучил стреля втори път, тя падна.

Жулиен стоеше неподвижен, не виждаше нищо. Когато дойде малко на себе си, той забеляза, че всички богомолци бягат от черквата; свещеникът беше напуснал олтара. Жулиен тръгна с бавни крачки подир няколко жени, които тичаха и викаха. Една жена, която искаше да изпревари другите, го блъсна силно, той падна. Краката му бяха се заплели в един катурнат от тълпата стол; когато се изправи, почувствува, че го стисват за врата: хванал го беше един стражар в пълна униформа. Жулиен неволно посегна към своите пистолети, но друг стражар го преграбчи през ръцете.

Поведоха го към затвора. Влязоха в една стая, сложиха му белезници на ръцете, оставиха го сам; затвориха вратата, като завъртяха ключа два пъти; всичко това стана извънредно бързо и той не чувствуваше нищо.

— Бога ми, всичко е свършено — каза си той гласно, когато се опомни… — Да, след две седмици очаква ме гилотината… или трябва да се убия дотогава.

Разсъжденията му не отиваха по-далеч; главата го, болеше, като че я стискаха с всичка сила. Той се огледа, за да види дали не го държи някой. След няколко минути заспа дълбоко.

Госпожа дьо Ренал не беше ранена смъртоносно Първият куршум прониза шапката; когато тя се обърна, екна вторият изстрел. Куршумът я улучи в рамото и странно нещо, отскочи от раменната кост, която все пак счупи, и се удари в един готически стълб, отдето откърти грамадно парче.

Когато след дългата и мъчителна превръзка хирургът, един сериозен човек, каза на госпожа дьо Ренал: „Отговарям за живота ви, както за своя“, тя дълбоко се огорчи.

Отдавна тя желаеше искрено да умре. Писмото до господин дьо Ла Мол, което я беше заставил да напише нейният сегашен изповедник, беше нанесло последния удар върху това съсипано от постоянна скръб създание. Тази скръб беше разлъката с Жулиен; тя я наричаше угризения на съвестта . Но нейният духовен наставник, добродетелен и усърден млад свещенослужител, наскоро дошъл от Дижон, не се лъжеше.

„Да умра така, не от своята ръка, съвсем не е грях — мислеше госпожа дьо Ренал. — Бог може би ще ми прости, задето се радвам на смъртта си.“ Тя не смееше да добави: „А да умра от ръката на Жулиен — какво по-голямо блаженство!“

Щом се избави от хирурга и всички вкупом стекли се около нея приятелки, тя повика Елиза, камериерката си.

— Тъмничарят — каза й тя, като се изчерви силно — е жесток човек. Сигурно той ще го измъчва, смятайки, че с това ми угажда… Тази мисъл не мога да понеса. Не бихте ли могли вие да идете при тъмничаря уж от себе си и да му предадете този плик, в който има няколко луидора. Вие ще му кажете, че религията не позволява да се отнася той с него жестоко. Трябва главно да не казва никому, че са му давали пари.