Стендал - Червено и черно

Не, той няма ловкия и лукав ум на някой мазник, който няма да изгуби ни една благоприятна минута, ни един сгоден случай… Този характер съвсем не прилича на Людовик XI. От друга страна, виждам, че той се води съвсем не от великодушни правила… Аз не проумявам нищо… Дали не си е внушил тези правила, за да тури преграда срещу страстите си?

Едно е ясно: той не понася презрението и с това аз го държа.

У него няма преклонение пред знатността, право да си кажа, той няма вродено уважение към нас… Това е недостатък; но в края на краищата душицата на един семинарист би трябвало да недоволствува само от липсата на блага и на пари, а той, обратното, за нищо на света не понася да го презират.»“

Притиснат до стената от писмото на дъщеря си, господин дьо Ла Мол разбра, че трябва да се реши на нещо: „И така, ето кое трябва да се уясни: дали не се е одързостил Жулиен да ухажва дъщеря ми само защото знае, че я обичам повече от всичко и че имам сто хиляди екюта годишен доход?

Матилд ме уверява в противното… Не, господин Жулиен, ето въпрос, по който не искам да се заблуждавам ни най-малко.

Имало ли е истинска, непреднамерена любов, или пък низък помисъл да се издигне до едно блестящо положение? Матилд е прозорлива, тя е почувствувала веднага, че това подозрение може да го погуби в очите ми и оттук нейното признание: тя, видите ли, първа го обикнала…

Девойка с такъв горд характер да се забрави дотам, че да му пристане!… Да му стисне ръката в градината една вечер — какъв ужас! Като че не е имала стотици други, по-малко непристойни начини да му покаже своето внимание.

Който се оправдава, се обвинява: аз не вярвам на Матилд…“ Този ден разсъжденията на маркиза бяха по-убедителни от друг път. При все това навикът взе връх, той реши да спечели време и да пише на дъщеря си. Защото те си пишеха от единия край на дома в другия. Господин дьо Ла Мол не се решаваше да се препира с Матилд и да й се противопоставя. Страхуваше се да не би да свърши всичко с някаква внезапна отстъпка от негова страна.

„Въздържайте се да вършите нови лудости; ето един указ за хусарски поручик на името на господина кавалера Жулиен Сорел дьо Ла Верней. Виждате какво само не правя за него. Не ми противоречете, не ме питайте. Нека в двадесет и четири часа се яви в Страсбург, дето е неговият полк. Ето чек до моя банкер; нека ми се покорява.“

Любовта и радостта на Матилд нямаха граници; тя поиска да се възползува от победата и отговори начаса:

„Господин дьо Ла Верней ще падне в краката ви, извън себе си от благодарност, ако знаеше всичко, което вие благоволявате да правите за него. Но при цялото си великодушие баща ми забравя за мене: честта на вашата дъщеря е в опасност. Една непредпазливо изтървана дума може да я очерни навеки и тогава двадесетте хиляди екюта рента няма да я очистят. Ще пратя указа на господин дьо Ла Верней, само ако вие ми дадете честна дума, че през следния месец моята сватба ще се отпразнува публично във Вилкие. Скоро след този срок, който ви моля да не превишите, вашата дъщеря не ще може да се явява пред хората освен под името на госпожа дьо Ла Верней. Колко ви благодаря, мили татко, че ме избавихте от това име Сорел“, и т.н., и т.н.

Отговорът бе неочакван.

„Слушайте ме или ще се откажа от всичко. Треперете, неразумна девойко. Аз не знам още какъв е вашият Жулиен, пък и вие самата го знаете по-малко от мене. Нека замине за Страсбург и да слуша. Аз ще съобщя волята си след две седмици.“

Този твърд отговор зачуди Матилд. „ Аз не познавам Жулиен “; тези думи я унесоха в мечти и я доведоха скоро до най-съблазнителни догадки; но тя ги вземаше за истина. „Умът на моя Жулиен никога не се е приспособявал към жалкия салонен образец и моят баща не вярва в неговата изключителност тъкмо заради това, което я потвърждава…

Ала ако аз не се подчиня на неговата прищявка, работата може да стигне до публична свада; а един скандал ще се отрази върху положението ми в обществото и може да охлади любовта на Жулиен към мене. След скандала… сиромашия десетина години; а безумието да си избереш съпруг заради личните му достойнства може да те спаси от посмешище само тогава, когато разполагаш с грамадно богатство. Ако аз живея далеч от баща си, той в тая възраст може и да ме забрави… Норбер ще се ожени за някоя прелестна хитра жена: та нали Бургундската дукеса е съблазнила стария Людовик XIV…“

Тя се реши да се подчини, но не показа бащиното си писмо на Жулиен; неговият див характер можеше да го тласне към някоя безумна постъпка.