Стендал - Червено и черно

Когато тя вечерта съобщи на Жулиен, че е хусарски поручик, неговата радост беше безгранична. Можем да си я представим, като знаем честолюбивите блянове през целия му живот и неговата нова страст към сина му. Промяната на името съвсем го зашемети.

„И така — мислеше си той, — моят роман свърши и всичко това дължа само на себе си. Аз съумях да накарам да ме обикне това чудовище от гордост — додаде той, като гледаше Матилд. — Нейният баща не може да живее без нея, тя — без мене.“

Душата му се беше унесла в мисли; той едва отговаряше на буйната нежност, с която го гледаше Матилд. Стоеше мълчалив и мрачен. Никога той не беше се струвал на Матилд тъй велик, никога тя не беше го боготворила така. Тя се страхуваше да не би неговата прекомерно чувствителна гордост да развали цялата работа.

Почти всяка заран тя виждаше абат Пирар да дохожда у тях. Не е ли разбрал Жулиен чрез него нещо от намеренията на баща й? Не му ли е писал сам маркизът, отстъпил на някоя своя минутна прищявка? Как да се обясни суровостта на Жулиен след това такова голямо щастие? Тя не се осмеляваше да го пита.

Тя не се осмеляваше — тя, Матилд! И от този миг в нейното чувство към Жулиен се прокрадна нещо смътно, неопределимо, прилично на ужас. Тази суха душа позна в своята любов всичко, което е достъпно на едно същество, възпитано сред излишествата на цивилизацията, от които се възхищава Париж.

На другия ден още призори Жулиен отиде в дома на абат Пирар. В двора едновременно с него пристигнаха пощенските коне с една разнебитена кола, наета в съседната пощенска станция.

— Такъв екипаж сега вече не е за вас — каза му начумерено суровият абат. — Ето ви двадесет хиляди франка подарък от господин дьо Ла Мол; той ви препоръчва да ги изхарчите в една година, но да се постараете, колкото е възможно, да не давате повод за насмешки. (Да хвърлиш такава голяма сума на един млад човек — това за свещеника означаваше да го тласнеш към прегрешения.)

Маркизът добавя към това: господин Жулиен дьо Ла Верней трябва да знае, че е получил тези пари от своя баща, който не е нужно да се назовава. Господин дьо Ла Верней може би ще сметне за уместно да надари господин Сорел, дърводелеца от Вериер, който се е грижил през детинството му за него… Аз ще мога да се нагърбя с тази част от поръчката — додаде абатът, — най-сетне склоних господин дьо Ла Мол да се помири с този голям йезуит абат дьо Фрилер. Неговото влияние решително надвиваше нашето. Безусловното признание на вашия висок произход от този човек, който управлява Безансон, ще е една от мълчаливите предпоставки на спогодбата.

Жулиен не можеше вече да сдържа чувствата си, той прегърна абата, струваше му се, че са го признали.

— Пфу! — каза господин Пирар, като го отблъсна. — Какво означава това светско пустославие? … А що се отнася до Сорел и синовете му, аз ще им предложа от мое име годишна издръжка от петстотин франка, която ще им се изплаща, додето съм доволен от тях.

Жулиен стана отново студен и високомерен. Той поблагодари, но с извънредно неясни изрази, които не го задължаваха с нищо. „Много е възможно — казваше си той — да съм извънбрачен син на някой голям велможа, заточен в нашите планини от страшния Наполеон.“ Тази мисъл от минута на минута му се струваше по-вероятна. „Моята омраза към баща ми би била доказателство… Аз няма да бъда вече чудовище.“

Няколко дни след този монолог петнадесетият хусарски полк, един от най-блестящите във войската, стоеше в бойна готовност на плаца в Страсбург. Господин кавалерът дьо Ла Верней яздеше превъзходен елзаски кон, за който беше платил шест хиляди франка. Той бе зачислен поручик, без никога да е бил подпоручик освен върху списъците на един полк, за който не беше и чувал.

Безстрастният му вид, суровият му и почти зъл поглед, неговата бледност и неизменно хладнокръвие му създадоха име още от първия ден. Скоро след това безукорната му и сдържана вежливост, ловкостта в стрелбата с пистолет и във фехтовката, проявени без много самохвалство, убиха всяка охота у другарите му да се шегуват гласно над него. След пет-шест дни колебание общественото мнение на полка се изказа в негова полза. „У този млад човек има всичко — приказваха старите офицери-присмехулници, — само не младост.“

От Страсбург Жулиен писа на господин Шелан, някогашния вериерски свещеник, който наближаваше сега преклонна старост: