Стендал - Червено и черно

„Вие сте научили, не се съмняваме, с радост за събитията, които накараха близките ми да ме обогатят. Изпращам ви петстотин франка и ви моля да ги раздадете негласно, без да споменавате името ми, на нещастниците, които сега са бедни, както бях аз някога, и на които сигурно помагате, както помагахте и на мене някога.“

Жулиен беше замаян от честолюбието, но не от суетност; при все това отделяше голямо внимание на своята външност. Конете му, мундирът му, ливреите на слугите му се поддържаха с усърдие и точност, които биха правили чест на някой голям английски велможа. Поручик едва от вчера по протекция, той вече пресмяташе, че за да командува полк най-късно на тридесет години, както всички велики пълководци, ще трябва на двадесет и три години да бъде повече от поручик. Той мислеше само за славата и за своя син.

И ето в тоя изблик на необуздано честолюбие го свари младият лакей от дома дьо Ла Мол, който идеше с бързо известие до него.

„Всичко е изгубено — пишеше му Матилд, — елате, колкото се може по-скоро, пожертвувайте всичко, избягайте, ако трябва. Щом пристигнете, чакайте ме във файтон до градинската вратичка на номер… улица… Аз ще дойда да поприказвам с вас; може би ще мога да ви въведа в градинката. Всичко е изгубено и, боя се, безвъзвратно; осланяйте се па мене, ще ме намерите предана и твърда в бедата. Аз ви обичам.“

След няколко минути Жулиен, получил разрешение от полковника, препусна в галоп от Страсбург, но ужасното безпокойство, което го разкъсваше, не му позволи да продължи на кон пътуването си отвъд Мец. Той се метна в една пощенска кола; и с почти невероятна бързина пристигна на посоченото място пред градинската вратичка на дома дьо Ла Мол. Вратичката се отвори и в същия миг Матилд, забравила всякакъв човешки срам, се хвърли в прегръдките му. За добра чест едва беше пет часът сутринта и на улицата нямаше жива душа.

— Всичко е изгубено; баща ми, страхувайки се от сълзите ми, замина в четвъртък през нощта. Закъде — никой не знае. Ето писмото му; четете.

И тя се качи във файтона при Жулиен.

„Аз мога всичко да простя, но не и намерението да ви съблазнят, защото сте богата. Ето, нещастнице, ужасната истина. Давам ви честната си дума, че никога няма да се съглася на вашия брак с този човек. Аз му осигурявам десет хиляди франка рента, ако се махне нейде по-далеч, извън границите на Франция, а още по-добре в Америка. Прочетете писмото, което получих в отговор на поисканите от мен сведения. Безсрамникът сам ме насочи да пиша на госпожа дьо Ренал. Никога няма да прочета нито ред от вас относно този човек. Опротивяхте ми и Париж, и вие. Настоявам пред вас да пазите в най-голяма тайна това, което ще се случи. Откажете се откровено от този подъл човек и вие ще намерите отново баща си.“

— Къде е писмото на госпожа дьо Ренал? — студено запита Жулиен.

— Ето го. Аз не исках да ти го показвам, преди да съм те подготвила.

Писмо

„Моят дълг към свещения завет на религията и на нравствеността ме принуждава, господине, да изпълня тази мъчителна обязаност спрямо вас; един ненарушим закон ми повелява в тази минута да навредя на моя ближен, но само за да предотвратя още по-голяма съблазън. Скръбта, която изпитвам, трябва да бъде преодоляна от чувството за дълг. Няма съмнение, господине, че поведението на лицето, относно което вие искате да узнаете от мен цялата истина, може да изглежда необяснимо, дори честно. От вас са сметнали за необходимо да скрият или да изопачат част от действителността, това се е налагало от изискванията на предпазливостта, а също и на религията. Но поведението, което вие желаете да разберете, заслужава действително най-голямо осъждане и повече, отколкото бих могла да изразя това. Беден и алчен, с помощта на съвършено лицемерие, съблазнявайки една слаба и нещастна жена, този човек се е стремял да си създаде известно положение и да стане нещо. Моят тягостен дълг ме кара при това да добавя, че съм принудена да вярвам, че господин Ж. не признава никакви закони на религията. По съвест съм принудена да мисля, че един от начините да постигне успех в един дом е съблазняването на жената, която има там най-голямо влияние. Като се представя за най-безкористен и се прикрива зад фрази, взети от романите, той си поставя за главна и единствена цел да вземе в ръцете си домакина на дома и неговото състояние. След себе си той оставя само нещастие и вечни съжаления“ и т.н., и т.н.

Това писмо, извънредно дълго и полузаличено от сълзите, беше наистина от ръката на госпожа дьо Ренал; то беше дори написано по-грижливо, отколкото обикновено.