Стендал - Червено и черно

— Вярно е — каза замислен маркизът. — При нашия живот разговорите за тази женитба след три дни ще се превърнат в празен брътвеж на хора, които нямат какво друго да мислят. Трябва да се възползуваме от някоя голяма мярка на правителството срещу якобинците, за да минем незабелязано.

Двама-трима приятели на господин дьо Ла Мол мислеха също като абат Пирар. Според тях голяма пречка беше, решителният характер на Матилд. Но след всички тези прекрасни разсъждения маркизът в душата си не можеше да свикне никак с мисълта, че трябва да се прости с надеждата да получи столче при двора за дъщеря си.

Неговата памет и неговото въображение бяха изпълнени с всевъзможни лукавства и подправки, възможни още в младините му. Да отстъпи пред необходимостта, да се бои от закона, му се струваше нелепо и унизително за човек с неговото положение. Той се разплащаше сега скъпо за всички омайни блянове за бъдещето на любимата си дъщеря, които хранеше от десет години.

„Кой е могъл да предвиди? — казваше си той. — Девойка с толкова надменен характер, с такъв издигнат ум, по-горда от мене с името, което носи, чиято ръка са ми искали отнапред всички именити хора във Франция.

Трябва да се откажа от всяко благоразумие. Този век обърка всичко! Ние вървим към хаос.“

Никакъв довод не е в състояние да разруши властта на десет години сладостни блянове. Маркизът не намираше за разумно да се сърди, не можеше да се реши и да прости. „Ех, да можеше този Жулиен да загине случайно“ — казваше си той понякога… Така неговото съкрушено въображение се опитваше да се утеши с най-безсмислени мечти. Те сковаваха влиянието на мъдрите Пирарови доводи. Мина месец, без преговорите да се придвижат нито крачка напред.

В това семейно дело, също както и в политическите дела, на маркиза дохождаха блестящи хрумвания, от които се въодушевяваше за три дни. И тогава всеки друг план за действие му се струваше лош, защото изхождаше от здрави разсъждения; а разсъжденията добиваха сила за него само доколкото подкрепяха любимия му план. В продължение на три дни той работеше с пламенността и въодушевлението на поет, докато доведе нещата до някое положение; на следния ден не мислеше вече за това.

Отначало Жулиен се отчая от мудността на маркиза; но след няколко седмици започна да разбира, че господин дьо Ла Мол нямаше в това дело никакъв определен план.

Госпожа дьо Ла Мол и всички в къщи мислеха, че Жулиен пътува из провинцията във връзка с управлението на земите; той беше се укрил в дома на абат Пирар и виждаше Матилд почти всеки ден; тя всяка сутрин прекарваше по един час с баща си, но понякога те по цели седмици не проронваха дума за делото, от което бяха погълнати всичките им мисли.

— Не искам да знам къде е този човек — каза й един ден маркизът. — Изпратете му това писмо.

Матилд прочете:

„Земите на Лангедок донасят двадесет хиляди и шестстотин франка приход. Давам десет хиляди и шестстотин франка на дъщеря си и десет хиляди франка на господин Сорел. Давам, разбира се, също и земите. Кажете на нотариуса да състави два отделни акта за дарение и да ми ги донесе утре; след това всички отношения се прекъсват помежду ни. Ах, господине, трябваше ли да очаквам от вас всичко това?

Маркиз дьо Ла Мол “

— Благодаря ви от сърце — весело каза Матилд. — Ние ще се настаним в замъка д’Егион, между Ажан и Марманд. Разправят, че този край бил хубав като Италия.

Това дарение учуди извънредно много Жулиен. Той не беше вече оня суров, студен човек, който ние познаваме. Съдбата на сина му поглъщаше отнапред всичките му мисли. Това неочаквано и доста значително за такъв беден човек състояние го направи честолюбец. Сега той и жена му имаха тридесет и шест хиляди франка рента. Що се отнася до Матилд, всичките й чувства бяха погълнати от нейното обожание към мъжа й, както тя сега наричаше от гордост винаги Жулиен. Нейното дълбоко, единствено въжделение беше да получи признание за своя брак. Тя непрекъснато превъзнасяше високото благоразумие, което беше проявила, като беше свързала съдбата си със съдбата на такъв бележит мъж. Личното достойнство беше сега любимият й довод.