Стендал - Червено и черно

Ако той държи перо в ръка и възнамерява да ми предпише как да се държа, какво би написал?…“

Жулиен бе прекъснат ненадейно от стария камердинер на господин дьо Ла Мол:

— Маркизът ви вика веднага, все едно облечен или необлечен.

И като съпровождаше Жулиен, слугата добави шепнешком.

— Той не е на себе си, пазете се.

Жулиен свари маркиза побеснял: за първи път в живота си може би този велможа се държеше непристойно; той обсипа Жулиен с всички ругатни, които му дойдоха на езика. Нашият герой се смая, докачи се, но признателността му остана непокътната. „Колко хубави планове, отдавна лелеяни в душата, вижда клетият човек да рухват в един миг! Но аз трябва да му отговоря нещо, мълчанието ми само ще засили гнева му.“ Отговорът му хрумна от ролята на Тартюф:

— Аз не съм ангел… Аз ви служих вярно, вие щедро ме възнаграждавахте… Бях признателен, но аз съм на двадесет и две години… В този дом мислите ми разбирахте само вие и това мило същество…

— Изверг! — изкрещя маркизът. — Мило, мило! В деня, когато намерихте, че е мила, трябваше да бягате.

— Аз се опитах; тогава ви молих да замина за Лангедок.

Маркизът сновеше с ярост из стаята и най-сетне, уморен, смазан от скръбта, се тръшна на едно кресло; Жулиен чу как пошепна на себе си:

— А той съвсем не е зъл човек.

— Не; не съм мислил зло за вас — провикна се Жулиен и падна на колене пред него. Но тозчас го досрамя страшно много от тази постъпка и мигом се изправи.

Маркизът беше действително като замаян. Като видя Жулиен на колене, той отново почна да го обсипва с безжалостни ругатни, достойни за файтонджия. Негли новотата на псувните го развличаше.

— Как! Дъщеря ми да се нарича госпожа Сорел! Как! Дъщеря ми няма да бъде дукеса!

Всеки път, когато възникваха ясно в съзнанието му тези две мисли, господин дьо Ла Мол се сгърчваше от болка и преставаше да се владее. Жулиен се уплаши да не го бият.

В минутите на просветление маркизът като че започваше да свиква с постигналото го нещастие и отправяше на Жулиен доста разумни укори.

— Трябваше да избягате, господине — казваше му той. — Ваш дълг е било да бягате… Вие сте най-последният негодник…

Жулиен се приближи до масата и написа:

„Отдавна животът ми е станал непоносим, аз му турям край. Моля господин маркиза да приеме заедно с моята безгранична признателност извиненията ми за безпокойството, което моята смърт в неговия дом може да му причини.“

— Нека господин маркизът благоволи да хвърли поглед върху това листче… Убийте ме — каза Жулиен — или заповядайте на вашия камердинер да ме убие. Сега е един часът през нощта, аз ще ида да се разхождам в градината до стената в дъното.

— Идете по дяволите — извика маркизът подире му.

„Разбирам — помисли Жулиен. — Той не би имал нищо против, ако спестя на камердинера му труда да свърши с мене… Нека ме убие, чудесно, това е удовлетворение, което му предлагам… Но аз, дявол да го вземе, обичам живота… Аз трябва да живея за моя син.“

Тази мисъл, която за пръв път предстана пред въображението му, го погълна изцяло, след като се поразходи няколко минути, обзет от чувството за опасността.

Тази толкова нова за него грижа го направи предпазлив. „Трябва да се посъветвам с някого как да се държа с този необуздан човек… Той е изгубил всякакъв разум, способен е на всичко. Фуке е твърде далеч, пък и не би разбрал какво става в сърцето на такъв човек като маркиза.

Граф Алтамира… Сигурен ли съм, че ще мълчи до гроб? Не бива моят опит да се посъветвам с някого да доведе до последици и да усложни положението ми. Уви, не ми остава никой освен мрачния абат Пирар… с неговия ум, скован от янсенистките възгледи… Някакъв си нехранимайко йезуит познава по-добре света и би ми бил полезен… Господин Пирар е способен да ме набие, щом му обадя само за моето престъпление.“

Духът на Тартюф дойде на помощ на Жулиен: „Хубаво, ще ида да му се изповядам.“ На това решение той се спря най-сетне, след като се разхожда цели два часа в градината. Той вече не мислеше, че ще го настигне куршум изневиделица; сънят го обори.

На другия ден още заранта Жулиен чукаше на вратата на суровия янсенист, няколко левги далеч от Париж. За свое голямо учудване той откри, че абатът съвсем не е изненадан от неговата изповед.