Стендал - Червено и черно

Когато красотата на Матилд, която той наблюдаваше с почуда, и нейната безкрайна преданост го довеждаха дотам, че насмалко не изгубваше власт над себе си, той намираше мъжество у себе си да я остави веднага.

За първи път Матилд обичаше.

Животът, който винаги беше се влачил за нея като костенурка, сега хвърчеше.

Но тъй като гордостта й трябваше все пак да намери някакъв изход, тя искаше да се излага дръзко на всички опасности, на които можеше да я подхвърли нейната любов. Сега благоразумие проявяваше Жулиен; и тя не отстъпваше на волята му само тогава, когато станеше дума за опасност; ала покорна и почти смирена с него, тя стана още по-надменна с всички, които от къщи се приближеха до нея, роднини или слуги.

Вечер в гостната, сред шестдесет души гости, тя викаше Жулиен при себе си и разговаряше дълго с него насаме.

Когато веднъж нищожният Танбо се намести до тях, тя го помоли да й намери в библиотеката оня том на Смолет, дето се говори за революцията от 1688 година; н тъй като той се колебаеше, тя добави: „И няма защо да бързате“ с такава оскърбителна надменност, че думите и паднаха като балсам на Жулиеновата душа.

— Забелязахте ли погледа на този малък урод? — запита я той.

— Чичо му слугува десет-дванадесет години в тази гостна, инак бих го изпъдила начаса.

Спрямо господа дьо Кроазноа, дьо Люз и останалите тя се държеше външно напълно вежливо, а всъщност не по-малко предизвикателно. Матилд се разкайваше силно за всичките тия изповеди, които беше направила някога на Жулиен, още повече, че нямаше сега смелост да му признае, че е преувеличавала почти съвсем невинните прояви на внимание, на които са били предмет тези господа.

Въпреки най-добрите намерения нейната женска гордост не й позволяваше да каже на Жулиен: „Само защото говорех с вас, правеше ми удоволствие да разказвам как веднъж не съм се осмелила веднага да отдръпна ръката си, когато господин дьо Кроазноа, сложил своята върху мраморната маса до моята, излеко я бе докоснал.“

Сега, щом някой от тези господа поговореше с нея няколко мига, тя тутакси намираше да попита за нещо Жулиен и това бе предлог да го задържи при себе си.

Тя се почувствува бременна и с радост съобщи това на Жулиен.

— Сега съмнявате ли се в мен? Не е ли това гаранция? Аз съм ваша жена навеки.

Това известие потресе дълбоко Жулиен. Той бе готов да забрави ръководното начало на поведението си. „Как да бъда преднамерено студен и оскърбителен спрямо това клето момиче, което се погубва заради мен?“ Видеше ли, че тя има малко болнав вид, дори в дните, когато благоразумието издигаше своя страшен глас, той не намираше вече твърдост в себе си да й каже някаква жестока дума, която бе необходима, той знаеше това от опит, за да бъде трайна тяхната любов.

— Мисля да пиша на баща си — каза му един ден Матилд. — За мене той е повече от баща — един приятел — и понеже е такъв, аз смятам недостойно за вас и за мене да го мамим повече ни минута.

— Велики боже! Какво искате да правите? — запита Жулиен ужасен.

— Да изпълня своя дълг — отговори тя със светнали от радост очи.

Тя се оказа по-великодушна от своя възлюбен.

— Но той ще ме изпъди позорно!

— Това е негово право, трябва да се преклоним! Аз ще ви хвана под ръка и ние ще излезем заедно през главната врата посред бял ден.

Смаян, Жулиен я помоли да почака една седмица.

— Не мога — отвърна тя, — честта го изисква, аз разбрах, че това е мой дълг, трябва да го изпълня, и то час по-скоро.

— Тогава аз ви заповядвам да почакате — каза най-сетне Жулиен. — Вашата чест е защитена, аз съм ваш съпруг. Тази решителна стъпка ще промени положението и на двама ни. И аз също имам право. Днес сме вторник; идния вторник е приемният ден на дук дьо Рец; вечерта, когато се върне господин дьо Ла Мол, портиерът ще му предаде съдбоносното писмо… Той, сигурен съм, само за това мисли — как да ви направи дукеса: съдете каква ще бъде неговата мъка!

— Искате да кажете: какво ще бъде неговото отмъщение?

— Аз мога да съжалявам моя благодетел, да скърбя, задето съм му напакостил; но не се боя и няма да се боя никога от никого.

Матилд се подчини. Откакто беше съобщила на Жулиен за своето ново положение, за пръв път той й говореше с такъв повелителен тон; никога не беше я обичал толкова много. Всичко нежно в душата му с радост вземаше като предлог сегашното състояние на Матилд, за да се откаже да говори с нея сурово. Признанието, което тя искаше да направи на господин дьо Ла Мол, го развълнува дълбоко. Ще трябва ли да се раздели с Матилд? И колкото и да скърбеше, когато го видеше да замине, щеше ли да си спомня тя за него месец след заминаването му?