Стендал - Червено и черно

„Само да не говоря с нея — казваше си Жулиен, сам страшно развълнуван, като се стараеше да потули очите си стръка, уж за да заслони очи от канделабъра, който озаряваше ослепително третия балкон. — Ако заговоря, тя ще разбере веднага колко много съм развълнуван, гласът ми ще ме издаде, всичко може да се провали отново.“

Борбата му със самия себе си беше още по-мъчителна, отколкото сутринта, душата му през това време бе успяла да се разчувствува. Той се страхуваше да не би пустославието отново да обземе Матилд. Обезумял от любов и страст, той се зарече да не говори с нея.

Според мен това е една от най-чудните черти на неговия характер; човек, способен на такова усилие над себе си, може да отиде далече, si fata sinant 42 42 Ако позволи съдбата. .

Госпожица дьо Ла Мол настоя Жулиен да се върне заедно с тях у дома. За щастие валеше проливен дъжд. Но маркизата го постави да седне срещу себе си, през цялото време приказваше с него и не му даде да каже нито дума на дъщеря й. Можеше да се помисли, че маркизата се грижи за щастието на Жулиен; и той без страх вече, че ще загуби всичко, като издаде чувствата си, отдаваше им се до полуда.

Ще дръзна ли аз да кажа, че щом влезе в стаята си, Жулиен падна на колене и покри с целувки любовните писма, които беше му дал княз Коразов?

„О, велики човече! Колко много ти дължа!“ — извика тон в безумието си.

Малко по малко възвърна му се хладнокръвието. Той се сравни с пълководец, който току-що е спечелил наполовина едно голямо сражение. „Победата е несъмнена, огромна — каза си той, — но какво ще стане утре? Един миг и всичко може да рухне.“

Той разтвори трескаво „Спомените, диктувани на Света Елена“ от Наполеон и цели два часа се силеше да ги чете; четяха само очите му, но, все едно, той се насилваше. А през време на това странно четене главата и сърцето му, въззети на шеметна височина, дето витае всичко велико, работеха сами, без той да съзнава. „Това сърце съвсем не е сърцето на госпожа дьо Ренал“ — размишляваше той, но не отиваше по-нататък.

„Да я държа в страх! — изведнъж се провикна той, като запокити далеч книгата. — Врагът ще ми се подчинява дотогава, докато му вдъхвам страх, ето тогава той няма да смее да ме презира.“

Той се разхождаше из малката си стая, обезумял от радост. Откровено казано, неговото щастие произтичаше повече от гордост, отколкото от обич.

„Да я държа в страх! — повтаряше си той гордо и имаше право да се гордее. — Дори и в най-щастливите си минути госпожа дьо Ренал се измъчваше винаги от съмнение обичам ли я аз толкова, колкото тя мене. А това тук е истински демон, който сега съм покорил, а, значи, трябва и занапред да покорявам.“

Той знаеше прекрасно, че на другия ден, още в осем часа заранта, Матилд ще бъде в библиотеката, и се яви там едва в девет часа, изгаряйки от любов, но подчинил сърцето си на разума. Нито минута не преставаше да си повтаря: „Трябва да поддържам винаги у нея дълбоко съмнение: обича ли ме той? Нейното блестящо положение, ласкателствата, с които я ограждат отвсякъде, я карат твърде скоро да се успокоява.“

Той я завари бледа, спокойна, седнала върху дивана, но явно неспособна да помръдне. Тя му протегна ръка:

— Друже, аз те обидих, вярно е; но можеш ли да ми се сърдит?…

Жулиен не очакваше такъв прост тон. Той насмалко не се издаде.

— Вие искате от мене гаранции, приятелю мой — добави тя, като помълча, с надежда, че той ще наруши мълчанието, — вие сте прав. Отвлечете ме, да заминем за Лондон… Това ще ме погуби завинаги, ще ме опозори… — Тя се осмели да си дръпне ръката от ръцете на Жулиен, за да закрие очите си. Всички чувства на свян и женско целомъдрие отново завладяха тази душа… — Ето, опозорете ме — каза тя най-сетне с въздишка, — това е гаранция.

„Вчера аз бях щастлив, защото имах мъжеството да бъда суров със себе си“ — помисли Жулиен. След като помълча малко, той овладя сърцето си дотолкова, че можа да каже с леден глас:

— Веднъж потеглили за Лондон, веднъж опозорена, да си послужа с вашите изрази, кой ще ми гарантира, че вие ще ме обичате, че моето присъствие в пощенската кола няма да ви стане омразно? Аз не съм чудовище; ако ви погубя в общественото мнение, за мене това ще бъде само едно ново нещастие. Пречка не е вашето положение в обществото, а вашият характер. Може ли да гарантирате сами пред себе си, че ще ме обичате една седмица?

(„Ах, ако тя ме обича една седмица, една седмица само — шепнеше си Жулиен, — аз ще умра от щастие. Какво ме е грижа за бъдещето, какво ме е грижа за живота! И това божествено щастие може да почне още тази минута, стига да поискам, това зависи само от мен!“)