Стендал - Червено и черно

Той повдигна Матилд и без да промълви дума, я сложи на дивана. Малко по малко сълзите я овладяха.

За да се покаже спокойна, взе в ръцете си писмата на госпожа дьо Фервак и почна да ги разпечатва бавно. Тя цялата трепна, познала почерка на маршалката. Без да чете, обръщаше листовете на писмата; повечето от тях имаха по шест страници.

— Отговорете ми поне — промълви най-сетне Матилд с умолителен глас, но все още не смееше да погледне Жулиен. — Вие добре знаете моята гордост; виновно за това е, признавам, моето обществено положение и дори моят характер; госпожа дьо Фервак, значи, ми е откраднала вашето сърце… Сторила ли е тя за вас всички жертви, към които ме тласна моята съдбоносна любов?

Жулиен отговори с мрачно мълчание. „С какво право — мислеше си той — иска тя от мене нескромност, недостойна за един честен човек?“

Матилд се опита да прочете писмата; но очите й бяха налени със сълзи и тя не можеше да различи нищо.

От цял месец тя страдаше, но тази горда душа не мислеше и да се съзнае в своите чувства. Едничък случаят беше я довел до това избухване. Ревността и любовта бяха сломили у нея в един миг гордостта. Тя лежеше върху дивана, досами Жулиен. Той виждаше нейните коси и нейната алабастрова шия; и в миг забрави всичко, в което се беше врекъл; обгърна с ръка снагата й и я притисна до гърдите си.

Тя обърна бавно към него глава: учуди го безмерната мъка в очите й — не можеше да познае техния обикновен израз.

Жулиен почувствува, че силите му го изоставят, тъй нетърпимо мъчително беше усилието, което си налагаше.

„Скоро в тези очи ще остане само студено презрение — каза си Жулиен, — ако се поддам на щастието да й покажа, че я обичам.“ А в това време тя със задавен глас, като едва смогваше да изговори думите, го уверяваше колко много съжалява за всички постъпки, към които я е тласкала нейната безмерна гордост.

— Но и аз имам гордост — прошепна Жулиен с едва доловим глас и на лицето му се изписа безкрайно телесно изтощение.

Матилд се възви стремглаво към него. Да чуе гласа му — беше такова щастие, за което беше вече почти загубила надежда. Как проклинаше тя сега своето високомерие, как й се искаше да извърши нещо необикновено, невероятно, за да му покаже до каква степен го боготвори и ненавижда себе си.

— Навярно заради тази гордост — продължаваше Жулиен — вие ме удостоихте за миг с вашето внимание; несъмнено заради тази непоклатима твърдост, присъща на един мъж, вие и ме уважавате в тази минута. Аз може би обичам маршалката…

Матилд потрепера; очите й добиха странен израз. Ей сега тя ще чуе своята присъда. Това нейно движение не се изплъзна от Жулиен; той почувствува, че мъжеството му се стопява.

„Ах! — мислеше той, заслушан в празните думи, които мълвеше устата му, като че те бяха някакъв чужд шум. — Ако можех да покрия с целувки тези бледи бузи, но ти да не почувствуваш това!“

— Аз може би обичам маршалката — продължи той… и гласът му все повече и повече отслабваше, — но, разбира се, аз нямам никакви определени доказателства, че тя се интересува от мен…

Матилд го изгледа; той издържа този поглед, понесе надяваше, че лицето му не го е издало. Чувствуваше как любовта му прониква до най-потайните гънки на сърцето му. Никога той не беше я боготворил така; в този миг беше почти толкова обезумял, колкото и Матилд. Ако тя намереше у себе си малко хладнокръвие и твърдост, за да обмисля своето държание, той би паднал в краката й и би проклел цялата тази празна комедия. Но събрал последните си сили, той продължи да говори. „Ах, Коразов — мислено се провикна, — защо не сте тук! Колко нужно ми е да чуя една дума, за да зная как да постъпвам!“ А през това време гласът му казваше:

— Но и да нямам друго чувство, признателността стига, за да ме привърже към маршалката; тя бе снизходителна към мене, утеши ме, когато ме презираха… Аз имам основание да не вярвам безгранично на някои прояви на чувство, които несъмнено ме ласкаят много, но вероятно са и твърде малотрайни.

— Ах, велики боже! — възкликна Матилд.

— Добре тогава, каква гаранция ще ми дадете вие? — подзе Жулиен настойчиво и твърдо, отхвърлил сякаш за миг цялата си дипломатическа предпазливост. — Каква гаранция може да има, кой бог може да ми поръчителствува, че разположението ви, което сега сте готова да ми върнете, ще продължи повече от два дни?

— Моята безпределна любов и моята безпределна мъка, ако вие не ме обичате вече — каза му тя, като хвана ръцете му и се възви към него.