Стендал - Червено и черно

Тези думи извадиха Жулиен от неговото душевно вцепенение. „Мене са искали да ме погубят пред маршалката; разправили й са и за моето преклонение пред Наполеон. Това я е ядосало тъй, че тя не е могла да устои пред изкушението да ми даде да го почувствувам.“ Това откритие го забавляваше през цялата вечер и го накара да бъде сам забавен. Когато си вземаше сбогом от маршалката в преддверието на Операта, тя му каза:

— Помнете, господине-, че не бива да обичат Бонапарт, ако ме обичат; най-много могат да го приемат като необходимост, пратена от провидението. Пък и този човек е нямал душевна гъвкавост, за да разбира великите творения на изкуството.

„Ако ме обичат! — повтаряше Жулиен. — Това или нищо не значи, или значи всичко. Ето тайните на езика, непознати на нашите клети провинциалисти.“ И той дълго мисли за госпожа дьо Ренал, додето преписваше безкрайното писмо, предназначено за маршалката.

— Как е могло да се случи така — каза му тя на другия ден с равнодушен глас, който му се стори явно престорен, — че вие ми говорите за Лондон и за Ричмънд в писмото, което сте ми писали вчера вечер, след като сте се върнали, струва ми се, от Операта?

Жулиен се обърка съвсем; той беше преписвал ред по ред, без да мисли за това, което пише, и очевидно беше пропуснал да замени думите Лондон и Ричмънд, които се срещаха в оригинала, с Париж и Сен-Клу. Той започна едно, после друго изречение, но не можа да ги довърши; напуши го луд смях. Най-сетне, търсейки думите си, той стигна до това обяснение:

— Увлечена от размишления върху възвишените, непостижими идеали на човешката душа, моята душа, когато ви пишех, леко е могла да изпадне в състояние на разсеяност.

„Аз правя впечатление — каза си той, — значи, тая вечер мога да си спестя досадата.“ И той излезе тичешката от дома дьо Фервак. Вечерта, като прегледа оригинала на писмото, което беше преписал предната вечер, той скоро намери съдбоносното място, дето младият русин споменава за Лондон и Ричмънд. Жулиен страшно се учуди, когато откри, че това писмо е любовно.

Ето тъкмо този контраст между привидната непринуденост на неговия разговор и възвишената, комай апокалиптична дълбочина на писмата беше привлякъл вниманието върху него. Дългите изречения особено се харесваха на маршалката: „Не с това скокливият стил, въведен на мода от Волтер, този безнравствен човек!“ Макар нашият герой да полагаше старание да изгони от разговорите си всички признаци на здравия смисъл, все пак в тях се чувствуваше дъх на антимонархизъм и безбожие и това не избягваше от очите на госпожа дьо Фервак. Оградена от люде във висша степен нравствени, които често пъти обаче не бяха способни да кажат ни една мисъл през цялата вечер, тази дама дълбоко се впечатляваше от всичко, което изглеждаше ново; но в същото време тя смяташе за свой дълг да се обиди от това. Тя наричаше този порок отпечатък на лекомисления век …

Но такива салони можете да посетите само ако искате да изпросите нещо. Цялата досада на този безинтересен живот, който водеше Жулиен, е, разбира се, понятна на читателя. Това са степите на нашето житейско пътешествие.

През цялото време, което епизодът с госпожа дьо Фервак крадеше от живота на Жулиен, госпожица дьо Ла Мол трябваше да прави усилия на волята, за да не мисли за него. В душата й се водеше ожесточена борба: понякога тя се ласкаеше, че презира този тъжен млад човек; но неговият разговор неволно я пленяваше. Най-много я учудваше неговата съвършена престореност; от това, което казваше на маршалката, нямаше нито една дума, което да не е лъжа или най-малко отвратително изопачаване на мислите му, които Матилд познаваше прекрасно почти по всеки въпрос. Този макиавелизъм я порази. „Каква дълбочина! — казваше си тя. — Каква разлика в сравнение с тези надути хапльовци и посредствени мошеници от рода на господин Танбо, които приказват със същия език!“

При все това Жулиен преживяваше ужасни дни. Той изпълняваше сякаш някаква мъчителна тегоба, като се явяваше всеки ден в гостната на маршалката. Усилията, които си налагаше, за да играе своята роля, изчерпваха всички сили на душата му. Често нощем, когато прекосяваше грамадния двор на дома дьо Фервак, той едва смогваше със силата на волята и разсъдъка си да противостои на отчаянието.

„Аз надвих отчаянието в семинарията — казваше си той, — а какво ужасно бъдеще имах тогава пред себе си! Сполучех ли, или се провалях, и в единия, и в другия случай аз знаех, че трябва да прекарам целия си живот в близко общуване с най-презрените и отвратителни хора под небето. И ето, на следната пролет, само след някакви си единадесет месеца, аз бях най-щастливият може би измежду моите връстници.“