Стендал - Червено и черно

Както всеки посредствен човек, когото случаят сблъсква с маневрите на някой голям пълководец. Жулиен не разбираше нищо от настъплението на младия русин срещу сърцето на хубавата англичанка. Четиридесетте първи писма имаха за цел само да измолят прошка за дързостта да й пише. Трябвало да се накара тази мила душа, която може би се е отегчавала безкрайно, да добие навика да получава писма, може би по-малко блудкави от всекидневното й съществуване.

Една сутрин на Жулиен подадоха писмо; той позна герба на госпожа дьо Фервак и разчупи печата с нетърпение, което би му се сторило съвсем немислимо преди няколко дни: беше проста покана за обед.

Той прибягна до напътствията на княз Коразов. За съжаление младият русин искаше да блесне с лекия слог на Дора там, където би трябвало да бъде по-прост и разбираем; Жулиен не можа да отгатне каква нравствена позиция трябва да заеме на обеда у маршалката.

Гостната на маршалката блестеше с рядко великолепие, позлатена като галерията Диана в Тюйлери, с маслени картини в разкошни рамки. По картините личаха пресни петна. По-късно Жулиен научи, че сюжетите са се сторили не съвсем прилични на домакинята и тя е заповядала да поправят картините. „Какъв нравствен век!“ — помисли той.

В гостната той забеляза три от лицата, които бяха присъствували при стъкмяването на тайното послание. Единият от тях, негово високопреосвещенство епископ ???, чичо на маршалката, се разпореждаше с назначенията по духовното ведомство и, както се говореше, нищо не отказвал на племенницата си. „Каква огромна крачка направих — каза си Жулиен с тъжна усмивка. — И колко ми е безразлично това! Ето на, вечерям със знаменития епископ ???.“

Вечерята беше посредствена, а разговорът — непоносим. „Прилича на «съдържанието» на някоя лоша книга — мислеше Жулиен. — С какво високомерие се залавят тук с всички най-велики въпроси на човешката мисъл. Послушаш ли ги три минути, не знаеш от какво да се възмущаваш повече — от надутостта на говорещия ли, или от неговото безподобно невежество.“

Читателят навярно е забравил нищожния съчинител по име Танбо, племенника на академията и бъдещия професор, който със своите долни клевети сякаш беше се заел да отрови въздуха в гостната на дома дьо Ла Мол.

А тъкмо това нищожно човече наведе Жулиен за пръв път на мисълта, че госпожа дьо Фервак, макар да не отговаря на писмата му, може би се отнася благосклонно към чувството, което ги диктува. Черната душа на Танбо се разкъсваше от мъка, когато мислеше за успехите на Жулиен; но тъй като, от друга страна, и най-надареният човек, както и всеки глупак, не може едновременно да се намира на две места, „ако Жулиен стане любовник на божествената маршалка — размишляваше бъдещият професор, — тя ще го настани в черквата на някое изгодно място и аз ще се избавя от него в дома на дьо Ла Мол“.

Господин абат Пирар прочете на Жулиен цял ред проповеди по повод успехите му в дома дьо Фервак. Съществуваше сектантско съперничество между строгия янсенист и йезуитския салон на добродетелната маршалка, която се стремеше да възроди нравите и укрепи монархията.

В руските наставления се предписваше изрично в никой случай да не противоречиш устно на особата, на която пишеш. А също да не се отклоняваш под никакъв предлог от постоянното благоговейно възхищение; всички писма изхождаха от тази предпоставка.

Една вечер в Операта, в ложата на госпожа дьо Фервак, Жулиен превъзнасяше до небето балета „Манон Леско“. Единственото основание за похвалите му бе това, че го намираше посредствен.

Маршалката каза, че този балет стои много по-ниско от романа на абат Прево.

„Я гледай! — помисли Жулиен учуден и заинтересуван. — Такава висока добродетелна особа и хвали един роман!“ Госпожа дьо Фервак смяташе за свое задължение два-три пъти седмично да се нахвърли с пълно презрение върху писателите, които със своите пошли съчинения искат да покварят младежта, винаги много склонна, уви, към заблудите на плътта.

— Сред тези безнравствени и опасни съчинения — продължи маршалката — „Манон Леско“ заема, както казват, едно от първите места. Слабостите и заслужените тревоги на греховното сърце са там, разправят, обрисувани с голяма правдивост и дълбочина; но това не е попречило на вашия Бонапарт да каже в Света Елена, че този роман е написан за лакеи.