Стендал - Червено и черно

Но всички намерения на госпожица дьо Ла Мол се промениха от един път, когато видя Жулиен. „Ето кой е моят истински съпруг — каза си тя — и ако аз искам да се върна добросъвестно към възгледите на благоразумието, ясно е, че ще трябва да се омъжа за него.“

Тя очакваше, че Жулиен ще й додява с оплакванията си и своя нещастен вид, обмисляше какво да му отговори: защото несъмнено, щом станат от трапезата, той ще се опита да й каже няколко думи. Вместо това той си остана спокойно в гостната, дори не погледна към градината — един бог знае с какво усилие! „Най-добре веднага да се обясня с него“ — реши госпожица дьо Ла Мол и отиде сама в градината; Жулиен не дойде. Матилд почна да се разхожда пред стъклените врати на гостната; тя го видя как старателно описва на госпожа дьо Фервак съсипиите от старите замъци, които увенчават хълмистите брегове на Рейн и им придават такъв своеобразен изглед. Той започваше да овладява тази сантиментална и предвзета реч, която наричат остроумие в някои салони.

Княз Коразов щеше без друго да се гордее, ако беше в Париж: всичко тази вечер ставаше досущ така, както той го беше предрекъл.

Той щеше да одобри държането на Жулиен и през следните дни.

Интригата, която водеха членовете на тайното правителство, им достави на разположение няколко сини ленти; госпожа маршалката дьо Фервак настояваше един неин дядов брат да стане кавалер на ордена. Маркиз дьо Ла Мол искаше същото за своя тъст; те обединиха усилията си и маршалката идваше почти всеки ден в дома дьо Ла Мол. От нея тъкмо Жулиен научи, че маркизът скоро ще стане министър: той беше предложил на камарилата извънредно остроумен план за унищожаване на конституцията без сътресения в разстояние на три години.

Ако господин дьо Ла Мол получеше министерски пост, Жулиен можеше да се надява, че ще стане епископ; но сега за него всичките тези очаквания бяха сякаш застлани с пелена. Те се открояваха пред въображението му смътно и, така да се каже, далече. Злочестата му любов, която го беше превърнала в маниак, свързваше всичките му жизнени интереси с отношенията му към госпожица дьо Ла Мол. Той разчиташе, че след пет-шест години, изпълнени с такива усилия, ще сполучи най-сетне да спечели пак нейната обич.

Тази толкова трезва глава беше стигнала, както виждаме, до състояние на пълно безразсъдство. От всички качества, с които той се отличаваше някога, беше му останала само известна упоритост. Следвайки в поведението си дословно плана, предначертан от княз Коразов, той сядаше всяка вечер досам креслото на госпожа дьо Фервак, но не беше способен да й продума нито дума.

Усилието, което си налагаше, за да изглежда на Матилд излекуван, поглъщаше всичките му душевни сили, той седеше до маршалката, като да бе бездушен труп; очите му дори, както става при прекомерно телесно страдание, бяха изгубили целия си блясък.

Тъй като госпожа дьо Ла Мол в схващанията си винаги повтаряше мненията на мъжа си, който можеше да я направи дукеса, тя от няколко дена превъзнасяше до небесата достойнствата на Жулиен.

„В съжденията на цялото това семейство има нещо налудничаво — мислеше маршалката; — ето те са се халосали сега в това свое абатче, което знае само да слуша, вторачило във вас своите наистина доста хубави очи.“

Жулиен от своя страна намираше в държането на маршалката, кажи-речи, съвършен образец на онова патрицианско спокойствие, което се проявява в безукорна учтивост, но още повече в пълна неспособност към никакви силни преживявания. Някакво неочаквано движение, загубването на самообладание можеха да възмутят госпожа дьо Фервак почти толкова, колкото липсата на величие в отношението й към нейните подчинени. Най-малката проява на чувствителност бе за нея морална нетрезвеност, от която човек трябва да се черви и която уронва достойнството на едно лице от висшето общество. За нея беше голямо щастие да поприказва за последния лов на краля, нейната любима книга беше „Спомените“ на дук Сен-Симон, особено в родословната й част.