Стендал - Червено и черно

Жулиен знаеше мястото, което с разположението на светлината открояваше най-изгодно особената красота на госпожа дьо Фервак. Той идеше там отнапред, но се погрижваше да обърне стола си така, че да не вижда Матилд. Учудена от това упорство, с което той се криеше от нея, един ден тя остави синьото канапе и седна с ръкоделието си на една малка масичка до креслото на маршалката. Жулиен я виждаше съвсем близо изпод шапката на госпожа дьо Фервак. Тези очи, които се разпореждаха със съдбата му, отначало го уплашиха, после неговата апатия изведнъж изчезна; той заговори и говори много добре.

Той се обръщаше само към маршалката, но единствената му цел беше да въздействува върху душата на Матилд. Той се въодушеви до такава степен, че госпожа дьо Фервак престана да разбира какво й говори.

Това беше първият успех. Ако Жулиен се досетеше да го допълни с няколко изречения, пропити с германска мистика, дълбока религиозност и йезуитство, маршалката веднага щеше да го причисли към изключителните хора, призовани да възродят този век.

„Ако той е тъй непридирчив — каза си госпожица дьо Ла Мол, — че може да говори толкова дълго и с такава жар на госпожа дьо. Фервак, аз няма вече да го слушам.“ И до края на вечерята тя сдържа думата си, макар и с мъка.

В полунощ, когато тя отиде да изпроводи майка си с нейния свещник в ръка до стаята й, госпожа дьо Ла Мол, спряла на стълбата; почна да хвали Жулиен. Това ядоса още повече Матилд; и тя не можа да заспи цялата нощ. Една мисъл я успокои: „Оня, когото презирам, може все още да изглежда необикновен човек в очите на маршалката.“

Що се отнася до Жулиен, той беше излязъл от своето бездействие и не се чувствуваше вече тъй нещастен; случайно погледът му падна върху чантата от руска кожа с петдесет и трите любовни писма, които му беше подарил княз Коразов. В края на първото писмо Жулиен видя една забележка: „№ 1 се изпраща една седмица след първата среща.“

„Закъснял съм! — извика Жулиен. — От колко време вече виждам госпожа до Фервак!“ И той се залови начаса да преписва това първо любовно писмо; то беше истинска проповед, препълнена с високопарни фрази за добродетелта — да умре човек от досада; Жулиен има щастието да заспи на втората страница.

След няколко часа яркото слънце го събуди, както се беше облегнал върху масата. Една от най-мъчителните минути в живота му беше минутата, когато сутрин, пробудил се, осъзнаваше своето нещастие. Този ден той, свършил преписа на писмото, почти се смееше. „Мигар може — питаше се той — да се намери такъв младеж, който да пише така!“ Той наброи няколко изречения от по девет реда. В края на оригинала зърна бележка с молив:

„Тези писма се отнасят лично: на кон, с черна вратовръзка, в син сюртук. Писмото се предава на портиера със съкрушен вид; с най-дълбока тъга в погледа. Ако се покаже някоя камериерка, избърсват се крадешком очите. Казват се няколко думи на камериерката.“

Всичко това бе изпълнено строго.

„Аз постъпвам доста дръзко — помисли Жулиен, когато излизаше от дома Фервак, — но толкоз по-зле за Коразов. Да се осмелиш да пишеш на дама, толкова прочута със своята добродетел! Тя ще ме посрещне с убийствено презрение, но нищо няма да ме забавлява, колкото това. Па и най-сетне само тази комедия може да ме съживи. Да, да изложа на присмех това омразно същество, което се нарича «аз» — това може да ме позабавлява. Ако бях уверен в себе си, бих извършил някакво престъпление, за да се разсея.“

От цял месец насам най-голямо щастие в живота на Жулиен беше мигът, когато той отвеждаше коня си в конюшнята. Коразов му беше изрично забранил да гледа под какъвто и да е предлог изоставилата го любовница. Но познатият тропот от копитата на коня, начинът, по който Жулиен почукваше с камшика си по вратата на конюшнята, за да повика коняря, привличаха понякога Матилд зад завесата на прозореца. Муселинът беше толкова лек, че Жулиен виждаше през него. Като гледаше изпод края на шапката си, той съзираше снагата на Матилд, без да вижда очите й. „Следователно — казваше си той — и тя не може да вижда моите, а това не значи, че я гледам.“

Вечерта госпожа дьо Фервак се държа към него досущ като да не беше получила философската, мистична и религиозна дисертация, която той беше връчил заранта с такъв меланхоличен вид на нейния портиер. Предната вечер по една случайност Жулиен беше открил как може да стане красноречив; той и този път се намести така, че да вижда очите на Матилд. А и тя, щом пристигна маршалката, остави синьото канапе: това бе бягство от нейната обикновена среда. Господин дьо Кроазноа изглеждаше сломен от тази нова прищявка; неговото явно огорчение понамали донейде жестоката мъка на Жулиен.