Стендал - Червено и черно

Този неочакван обрат в неговия живот го дари с ангелско красноречие и тъй като самолюбието се прокрадва дори в сърцата, които служат за храм на най-святата добродетел, маршалката, когато се качваше в каретата, си каза: „Госпожа дьо Ла Мол има право — този млад свещеник е забележителен човек. Изглежда, през първите дни моето присъствие го е стеснявало. Всъщност, когото и да погледнеш, всички в тази къща са лекомислени: аз виждам там само добродетели, поддържани от старостта, нуждаещи се от леда на напредналата възраст. И този млад човек ще да е съумял да види разликата; той пише хубаво; но в молбата му, с която се обръща в писмото си, да го просветя със съветите си, боя се силно, да не се крие някакво чувство, което той още не съзнава сам.

И все пак колко случаи на нравствен прелом са започвали така. Това, което ми вдъхва благи надежди за неговото прераждане, е разликата между неговия стил и стила на другите млади хора, чиито писма ми се е случило да виждам. Не може човек да не забележи умилението, дълбоката сериозност и твърдото убеждение в прозата на този млад свещенослужител; с време той ще достигне кротката добродетел на Масийон.“

И ето мисълта за епископски сан за пръв път се свърза с мисълта за Жулиен в главата на тази жена, която рано или късно щеше да раздава най-добрите постове на френската черква. Този успех нямаше ни най-малко да трогне Жулиен; сега неговата мисъл не се стремеше към нищо, погълната от нещастието му: всичко го усилваше; така например видът на собствената му стая беше му станал непоносим. Вечер, когато се прибираше със свещ в ръка, всеки къщен предмет, всяка мъничка джунджурийка вдигаше глас, за да възвести недружелюбно някоя нова подробност от неговата злочестина.

„Днес отбивам принудителна повинност — каза си той, като се прибра с такова оживление, каквото не беше изпитвал от дълго време вече. — Да се надяваме, че второто писмо ще е също тъй отегчително, както и първото.“

То излезе още по-отегчително. Онова, което преписваше, му се струваше тъй безсмислено, че най-сетне почна да преписва ред по ред, без да вниква в смисъла.

„То е по-надуто — мислеше си той — и от официалните документи на Мюнстерския трактат, които моят учител по дипломация ми даваше да преписвам в Лондон.“

Едва тогава той си спомни за писмата на госпожа дьо Фервак, оригиналите на които беше забравил да върне на важния испанец дон Диего Бустос. Той ги намери; те наистина се оказаха почти такива безсмислици, както и писмата на младия руски дворянин. Пълна мъглявина. В тях искаха да кажат всичко и да не кажат нищо. „Това е Еоловата арфа на стила — помисли си Жулиен. — Зад тези възвишени размисли за небитието, за смъртта, за безкрая и т.н. аз не виждам нищо действително, освен отвратителен страх да не изглеждаш смешен.“

Монологът, който тук ние съкращаваме, се повтаряше две седмици подред. Да заспива, додето преписва нещо като тълкувание на Апокалипсиса, на другия ден да отнася с меланхоличен вид писмото, да отвежда коня в конюшнята с надежда, че ще зърне роклята на Матилд, да работи, вечер да ходи в Операта, ако госпожа дьо Фервак не дойдеше в дома дьо Ла Мол — с такива еднообразни събития бе изпълнен животът на Жулиен. Този живот ставаше по-интересен, когато госпожа дьо Фервак идваше у маркизата; тогава изпод някой край на шапката на маршалката Жулиен можеше да съзре очите на Матилд и изведнъж придобиваше дар слово. Неговата образна, прочувствена реч ставаше по-смела и същевременно по-изящна.

Той прекрасно съзнаваше, че онова, което казваше, изглежда безсмислица за Матилд, но искаше да я смае с изискаността на говора си. „Колкото по-голяма преструвка има в това, което казвам, толкова повече ще й се харесам“ — разсъждаваше Жулиен; и тогава с някаква отвратителна дързост той се впущаше в преувеличени описания на природата. Той много скоро забеляза, че за да не изглежда пошъл в очите на маршалката, трябва преди всичко да избягва простите и разумни мисли. Той продължаваше в този дух или скъсяваше многословието си според това — долавяше ли одобрение или безразличие в очите на двете великосветски дами, на които се стараеше да се поправи.

Изобщо животът му не беше тъй ужасен, както по-рано, когато дните му минаваха в бездействие.

„Но — каза си той една вечер — ето, че преписвам вече петнадесетата от тези отвратителни дисертации; предишните четиринадесет аз редовно връчвах на вратаря на маршалката. Паднала ми се е честта да натъпча всички чекмеджета на писалището й. И при все това тя се държи с мене така, като че не съм й писал никога! И до какъв край може да доведе всичко това? Няма ли моето постоянство да й дотегне, както е дотегнало и на мене? Трябва да си призная, че оня русин, приятел на Коразов, който е бил влюбен в хубавата квакерка от Ричмънд, е бил на времето си страшен човек; можеш ли да бъдеш по-досаден!“