Стендал - Червено и черно

Но много често всички тези прекрасни разсъждения се оказваха безсилни пред лицето на непоносимата действителност. Всеки ден на обед и на вечеря той виждаше Матилд. От многобройните писма, които му диктуваше господин дьо Ла Мол, той знаеше, че тя се готви да стане жена на господин дьо Кроазноа. Този приятен млад човек се явяваше вече по два пъти на ден в дома дьо Ла Мол: ревнивото око на изоставения любовник не изпускаше нито една негова стъпка.

Когато му се струваше, че госпожица дьо Ла Мол се отнася благосклонно към своя годеник, Жулиен, влязъл в стаята си, не можеше да се въздържи и да не погледне с любов пистолетите си.

„Ах, колко по-разумно би било от моя страна — казваше си той — да махна инициалите от бельото си и да ида в някоя пуста гора на двадесет левги от Париж, да свърша с този мръсен живот! Непознат в този край, смъртта ми не ще узнае никой две седмици, а кой ще си спомни за мене след две седмици!“

Разсъждението беше много умно. Но на другия ден достатъчно беше да зърне ръката на Матилд между ръкава на роклята и нейната ръкавица, за да потъне нашият философ в най-жестоки спомени, които обаче го привързваха към живота. „Хубаво! — казваше си той тогава. — Аз ще следвам докрай руската тактика. Но как ще свърши всичко това?

Що се отнася до маршалката, аз, след като препиша тези петдесет и три писма, разбира се, няма да пиша други.

Що се отнася до Матилд — тази мъчителна шестседмична комедия или няма да смекчи гнева й, или ще ми донесе един миг на помирение. Велики боже, аз ще умра от щастие!“ И той не можеше да довърши мисълта си.

Когато след дълъг унес успяваше най-сетне да подхване разсъжденията си, той си казваше: „И тъй, аз ще постигна един ден щастие, а после ще почнат, уви, пак подигравките, защото аз не умея да й се харесвам, и тогава вече няма да има на какво да се уповавам, аз ще бъда сломен, изгубен завинаги…

Каква гаранция може да ми даде тя със своя характер? Уви, аз не мога да се похваля с никакви достойнства. В обноските ми няма изящество, моят разговор е тежък и еднообразен. Велики боже! Защо аз съм аз?“

Отначало госпожа дьо Фервак четеше без удоволствие дългите писма на Жулиен, но постепенно те почнаха все повече да я занимават; ала едно нещо я опечаляваше: „Колко жално, че господин Сорел не е действително свещеник! Тогава би могъл човек да допусне с него известна близост, но с този орден и този почти граждански костюм, излагаш се на жестоки въпроси и какво ще отговориш на тях?“ Тя не довършваше мисълта си: „Ето, някоя злобна приятелка може да си помисли и дори да разправи на всички, че това е мой по-нискостоящ братовчед, роднина по баща, някакъв търговец, награден с орден от националната гвардия.“

Преди да се срещне с Жулиен, най-голямо удоволствие за госпожа дьо Фервак беше да напише думата „маршалка“ до своето име. По-късно пустословието на току-що издигнала се жена, болезнено и обиждащо се от всичко, влезе в борба със зародилото се чувство.

„За мене би било толкова лесно — казваше си маршалката — да го направя пръв викарий в някоя съседна на Париж епархия! Но «господин Сорел» без нищо друго и отгоре на това обикновен секретар на господин дьо Ла Мол — това е ужасно!“

За първи път тази душа, която се опасяваше от всичко , беше досегната от някакъв интерес, който нямаше нищо общо с домогванията й за знатност и високо положение в обществото. Нейният стар портиер забеляза, че когато й донасяше писмо от младия хубавец, който имаше толкова тъжен вид, от лицето на маршалката изчезваше разсеяният и недоволен израз, който тя се постараваше винаги да вземе при приближаването на слугите си.

Това досадно съществуване, проникнато от честолюбивия стремеж да прави впечатление в обществото, без сърцето да изпитва действителна радост от подобен род успехи, беше станало за нея тъй непоносимо, откакто мислеше за Жулиен, че достатъчно беше вечерта да е прекарала един час с този необикновен момък, за да не хока нито веднъж камериерките си през целия следващ ден. Породилото се у нея доверие към него устоя срещу анонимните писма, съчинени с голямо умение. Напразно, малкият Танбо достави на господа дьо Люз, дьо Кроазноа, дьо Кайлюс две-три твърде ловко стъкмени клевети, които тези господа се заловиха с голяма радост да разпространят, без много-много да се питат верни ли са, или не обвиненията. Маршалката, която по своя ум не бе способна да противостои на такива долни похвати, поверяваше своите съмнения на Матилд и Матилд винаги я успокояваше.