Стендал - Червено и черно

Едип ден, след като беше питала три пъти дали няма за нея писма, госпожа дьо Фервак реши внезапно да отговори на Жулиен. Тази победа се дължеше на досадата. На второто писмо маршалката се поколеба — стори й се непристойно да напише собственоръчно един такъв просташки адрес: До господин Сорел, в дома на господин маркиз дьо Ла Мол.

— Вие трябва да ми донесете пликове с вашия адрес — каза тя вечерта на Жулиен извънредно сухо.

„Ето че станах любовник-лакей“ — помисли Жулиен и се поклони, като злорадо подражаваше Арсен, стария лакей на маркиза.

Същата вечер той донесе пликовете и на другия ден, още съвсем рано, получи трето писмо: той прочете пет-шест реда в началото и два-три към края. Писмото съдържаше четири страници, изписани гъсто със ситен почерк.

Малко по малко маршалката доби сладката привичка да пише почти всеки ден. Жулиен й отговаряше, като преписваше точно руските писма и — такова е предимството на надутия стил — госпожа дьо Фервак не се учудваше от това, че отговорите съответствуваха толкова малко на нейните писма.

Колко силно щеше да бъде засегната нейната гордост, ако този нищожен Танбо, който доброволно беше станал шпионин и следеше всяка стъпка на Жулиен, й кажеше, че всички нейни писма лежат неразпечатани и нехайно захвърлени в чекмеджето на Жулиен.

Една заран портиерът му донесе писмо от маршалката в библиотеката; Матилд срещна този човек, видя писмото и адреса с почерка на Жулиен. Тя влезе в библиотеката тъкмо когато портиерът излизаше оттам; писмото лежеше още на края на масата; Жулиен, зает с писане, не беше го турил в чекмеджето си.

— Ето това не мога да понеса — извика Матилд, като грабна писмото. — Вие ме забравяте съвсем, а аз съм ваша съпруга. Вашето поведение е чудовищно, господине!

Но едвам издумала тези думи, гордостта й, сепната от тази страшно непристойна постъпка, я задуши; тя се обля в сълзи и на Жулиен се стори, че тя ей сега ще припадне.

Стреснат, объркан, Жулиен не съвсем ясно виждаше какво възхитително блаженство му носи тази сцена. Той помогна на Матилд да седне; тя почти се отпусна в прегръдките му.

В първия миг, когато откри този порив, той обезумя от радост. В следващия миг си спомни за Коразов: „Само ако кажа една дума, мога да загубя всичко.“

Ръцете му се вкочаниха, толкова мъчително беше усилието, на което го принуждаваше неговата стратегия. „Аз не бива дори да си позволя да притисна до сърцето си тази гъвкава и прекрасна снага. Тя ще ме презре и ще ме натири. Какъв ужасен характер!“

И като проклинаше характера на Матилд, той я обичаше заради него стократно повече; струваше му се, че държи в прегръдките си кралица.

Безстрастната студенина на Жулиен усили мъките на гордостта, които раздираха душата на госпожица дьо Ла Мол. Тя далеч не притежаваше необходимото хладнокръвие, за да подири и прочете в очите му какво чувствува той към нея в тази минута; тя не се решаваше дори да го погледне: страх я беше да не срещне презрение на лицето му.

Седнала върху дивана в библиотеката, неподвижна, извърнала от Жулиен глава на срещуположната страна, тя беше жертва на най-острите мъки, на които гордостта и любовта могат да подложат човешката душа. Как бе изпаднала тя до такава чудовищна постъпка!

„Писано ми е било на мене, нещастницата, да видя, изгубила срам, как отблъскват готовността ми да пристана! И кой я отблъсква? — подсказваше й обезумялата от болка гордост. — Отблъсква я слугата на моя баща.“

— Това няма да понеса — високо каза тя.

И скочила бясно, тя дръпна чекмеджето от масата на Жулиен, намираща се на две крачки от нея. Тя замря, вледенена сякаш от ужас, когато видя там осем или десет неразпечатани писма, досущ прилични на онова, което портиерът току-що бе донесъл. Във всички адреси тя позна повече или по-малко подправения почерк на Жулиен.

— Така, значи — извика тя извън себе си, — не само поддържате добри отношения с нея, но и я презирате още! Вие, някакво нищожество, да презирате госпожа маршалката дьо Фервак! Ах, прости ми, друже мой — сепна се тя, като се хвърли в краката му, — презирай ме, ако искаш, само ме обичай, аз не мога да живея без твоята любов.

И тя падна на пода примряла.

„Ето я горделивката в краката ми!“ — каза си Жулиен.

Пред всички тези бурни вълнения Жулиен изпитваше по-скоро почуда, отколкото радост. Нападките на Матилд го убедиха в мъдростта на руската стратегия. „По-малко приказвай, по-малко действувай — ето единствения спасителен изход за мене.“