Стендал - Червено и черно

От това стремително движение наметката й се посвлече: Жулиен видя нейните чаровни рамене. Нейните излеко разчорлени коси възкресиха у него един сладостен спомен…

Той бе готов да отстъпи. „Една непредпазлива дума — каза си той — и за мене пак ще започне този дълъг низ от дни, изпълнени с отчаяние. Госпожа дьо Ренал намираше основание да постъпва така, както диктуваше сърцето й: тази великолепна девойка дава воля на сърцето си само след като си докаже с разумни доводи, че трябва да му даде воля.“

Тази истина го озари в един миг и в същия миг се възвърна мъжеството му.

Той освободи ръцете си, които Матилд стискаше в своите, и с подчертана почтителност се поотмести. За това му бе потребна цялата твърдост, на която е способен човек. След това той се залови да събира всички писма на госпожа дьо Фервак, пръснати върху дивана, и с преувеличена учтивост, толкова жестока в тази минута, додаде:

— Госпожица дьо Ла Мол, надявам се, ще ми позволи да помисля върху всичко това.

Той се отдалечи бързо и излезе от библиотеката: тя чуваше как той затваря една след друга всички врати след себе си.

„Чудовището не се разчувствува дори — помисли тя. — Но какво казвам — чудовище! Той е мъдър, предпазлив, добър; а аз съм виновна повече, отколкото човек може да си представи.“

Това настроение не я остави цял ден. Матилд се чувствуваше почти щастлива, защото беше цялата погълната от любовта; можеше да се помисли, че никога тази душа не е познавала страданията на гордостта, и то каква гордост!

Когато вечерта в гостната лакеят доложи за идването на госпожа дьо Фервак, тя потрепера от ужас; гласът му й се стори зловещ. Тя нема сили да се види с маршалката и бързо се скри. Жулиен, не твърде горд от мъчно удалата му се победа, се боеше от своите погледи и не вечеря в дома дьо Ла Мол.

Неговата любов и неговото щастие бързо нарастваха, колкото повече се отдалечаваше минутата на двубоя; той беше готов вече да се укори. „Как можах да устоя? — казваше си той. — Ами ако тя ме разлюби! Тази горда душа може да се промени в един миг, а аз, да си призная, се държах с нея ужасно.“

Вечерта той си спомни, че трябва непременно да се покаже в ложата на госпожа дьо Фервак в опера „Буф“. Тя беше го поканила нарочно: Матилд не можеше да не узнае бил ли е той там, или си е позволял такава неучтивост да не отиде. Но колкото и очевидно да беше разсъждението му, той не намираше сили у себе си в началото на вечерта да се гмурне в обществото. Заговореше ли, той щеше да изгуби половината от своето щастие.

Удари десет часът: налагаше се без друго да се яви.

За негово щастие той свари ложата на маршалката препълнена с дами и изтикан, остана до вратата, затулен напълно от шапките. Това обстоятелство го спаси от неловко положение: божествените звуци, с които изливаше отчаянието си Каролина в Matrimonio segreto 41 41 „Тайният брак“ — опера от Доменико Чимароза , изтръгнаха от очите му изобилни сълзи; госпожа дьо Фервак забеляза тези сълзи; те така не подхождаха на обикновената мъжествена твърдост, която имаше на лицето му, че дори душата на тази великосветска дама, отдавна преситена от всякакви парливи усещания на една новоиздигнала се болезнено самолюбива жена, бе покъртена. Слабата топлинка, останала още у нея от женствената й сърдечност, я накара да заговори с него. Поиска й се да се наслади от звука на гласа му в тази минута.

— Видяхте ли дамите дьо Ла Мол? — каза му тя. — Те са на третия балкон.

Жулиен мигом се наведе над залата, като се облегна доста неучтиво върху предната преграда на ложата; той видя Матилд; очите й блестяха от сълзи.

„А днес съвсем не е техният ден в операта — помисли Жулиен. — Колко е припряна!“

Матилд беше придумала майка си да отидат в опера „Буф“, макар че ложата, която беше побързала да им предложи една угодлива гостенка на дома, не отговаряше на положението им. Тя искаше да види ще прекара ли тази вечер Жулиен с маршалката, или не.

Жулиен отърча в ложата на госпожа дьо Ла Мол. Очите му срещнаха най-напред разплаканите очи на Матилд; тя плачеше и дори не се мъчеше да се сдържа, тъй като в ложата имаше малозначителни лица, приятелката, която беше им дала ложата, и няколко познайници. Матилд сложи ръка върху ръката на Жулиен; тя беше сякаш забравила всякакъв страх от майка си. Задавена почти от сълзи, тя му пришепна само една дума: „Гаранцията!“