Стендал - Червено и черно

Матилд видя, че той се замисли.

— Значи, аз съм съвсем недостойна за вас — каза тя, като го хвана за ръката.

Жулиен я прегърна, но в същия миг желязната ръка на дълга сграбчи сърцето му. „Ако тя види колко я обичам, ще я загубя.“ И преди да се откопчи от прегръдките й, той се постара да си придаде достойнството, подобаващо на един мъж.

Този ден и следващите той умело криеше безмерната си радост; имаше минути, когато дори си отказваше блаженството да я стисне в своите прегръдки.

Но имате и минути, когато, полудял от щастие, забравяше всички доводи на благоразумието.

По-рано той обичаше да се вмъква в гъсталака от орлови нокти, зад който криеха стълбата в градината, и оттам гледаше решетчестия капак от прозореца на Матилд и оплакваше нейното непостоянство. Наблизо се извисяваше един грамаден дъб и дънерът му скриваше Жулиен от любопитни погледи.

Веднъж, минавайки с Матилд край това място, той си спомни тъй живо тогавашните си страдания, че не можа да понесе контраста между някогашното отчаяние и сегашното блаженство; сълзи задръстиха очите му и като поднесе до устните ръката на възлюблената си, той й каза:

— Тук аз живях в мисли за вас; оттук гледах този прозоречен капак, с часове чаках онази честита минута, когато ще видя как тази ръка го разтваря…

И тук той изгуби всяка власт над себе си. С истински багри, които не се измислят, той описа колко голямо е било тогава отчаянието му. Неговите задавени възклици свидетелствуваха за сегашното му щастие, което беше турило край на жестокото мъчение…

„Какво правя, велики боже! — каза си Жулиен, опомнил се отведнъж. — Аз се погубвам.“

Изведнъж го овладя тревога, стори му се, че вижда в очите на госпожица дьо Ла Мол по-малко обич от преди. Това бе самоизмама; но лицето на Жулиен се промени внезапно, покри се с мъртвешка бледност. Очите му в миг помръкнаха и надменният, нелишен от злоба израз смени израза на пламенна и всеотдална любов.

— Какво ви е, друже мой? — каза му Матилд гальовно и неспокойно.

— Аз лъжа — отвърна Жулиен ядовито — и лъжа вас. Натяквам си за това и вижда Бог, аз ви уважавам достатъчно, за да ме ви лъжа. Вие ме обичате, вие ми сте предана и не е нужно да измислям разни фрази, за да ви се понравя.

— Велики боже, мигар фрази е било всичко, което ми говорите с такова очарование от две минути насам?

— И аз страшно се осъждам за това, скъпа ми приятелко. Аз ги съчиних някога за една жена, която ме обичаше и ме отегчаваше… Това е недостатък на моя характер, аз сам се виня пред вас, простете ми.

Горчиви сълзи течаха по бузите на Матилд.

— Засегне ли ме някоя подробност, аз неволно се унасям в блянове — продължаваше Жулиен — и моята отвратителна памет, която сега проклинам, ме увлича нанякъде и аз й се поддавам.

— Да не съм сторила, без да ща, нещо, което не ви харесва? — запита Матилд с трогателно простодушие.

— Един ден, спомням си, разхождайки се край тези орлови нокти, вие откъснахте едно цвете, господин дьо Люз го взе от вас и вие му го оставихте. Аз бях на две крачки от вас.

— Господин дьо Люз? Не може да бъде — възрази Матилд с присъщото й високомерие, — аз не постъпвам така.

— Уверявам ви — настойчиво отвърна Жулиен.

— Тогава е вярно, мили мой — каза Матилд, навела тъжно очи.

Тя положително знаеше, че от много месеци не беше позволявала на господин дьо Люз подобно нещо.

Жулиен я погледна с неизразима нежност. „Не — каза си той, — тя ме обича не по-малко от преди.“

Вечерта тя го укори на смях за увлечението му към госпожа дьо Фервак:

— Еснаф да се влюби в една новоизлюпена аристократка! Това са единственият вид сърца, които моят Жулиен не може да подлуди. Тя направи от вас истински денди — говореше тя, като си играеше с кичурите от косите му.

През времето, в което мислеше, че Матилд го презира, Жулиен беше станал един от най-изисканите парижки франтове. Но той имаше пред хората от този род едно предимство: веднъж докарал се, не мислеше вече за тоалета си.

Едно нещо дразнеше Матилд: Жулиен продължаваше да преписва руските писма и да ги изпраща на маршалката.

Един английски пътешественик разправя за дружбата си с един тигър; той го възпитавал и го милвал, но държал винаги на масата си един зареден пистолет.

Жулиен се отдаваше на безмерното си щастие само в минутите, когато Матилд не можеше да прочете това щастие в очите му. Той се придържаше строго към правилото, което си бе предписал, да й казва сегиз-тогиз по някоя сурова дума.