Стендал - Червено и черно

Не по-малко го плашеха и справедливите укори, които маркизът можеше да му отправи.

Вечерта той призна на Матилд тази втора причина за своето огорчение, а после, увлечен от своята любов, изповяда и първата.

Тя побледня.

— Наистина ли — каза му тя — шестмесечната раздяла ще бъде за вас нещастие?

— Огромно, единственото на света, за което не мога да помисля без ужас.

Матилд беше безкрайно щастлива. Жулиен извънредно старателно беше следвал своята роля и беше успял да й внуши, че от двамата тя обича по-силно.

Настъпи съдбоносният вторник. В полунощ, когато се върна в къщи, маркизът намери писмо, на което бе надписано, че трябва да го отвори само той, и то когато е сам.

„Татко,

Всички обществени връзки са скъсани между нас, остават само тези, които ни свързват кръвно. След моя мъж вие сте и ще бъдете винаги най-скъпото ми същество. Очите ми се изпълват със сълзи, аз мисля за мъката, която ви причинявам, но за да не стане моят срам общо достояние, за да ви дам време да обмислите и да действувате, аз не можех да бавя по-дълго това признание, което ви дължа. Ако вашата привързаност, която е, знам, безкрайна към мене, ви позволи да ми отделите малка издръжка, аз ще ида да живея, където пожелаете, например в Швейцария, заедно с моя мъж. Името му е толкова неизвестно, че никой няма да познае дъщеря ви под името на госпожа Сорел, снаха на вериерски дърводелец. Ето това е името, което ми е толкова трудно да напиша. Аз се страхувам да не се излее върху Жулиен вашият гняв, колкото и справедлив да е наглед. Аз няма да бъда дукеса, татко; но аз знаех това още когато го обикнах; защото аз го обикнах първа, аз го съблазних. Аз съм наследила от вас такава възвишена душа, че не мога да спра вниманието си на това, което е или ми се струва просташко. Напразно в желанието си да ви угодя аз мислех за господин дьо Кроазноа. Защо турихте вие пред очите ми истински достойния човек? Вие сам ми казахте, когато се върнахме от Иер: «Този младеж Сорел е единственото същество, с което не се отегчавам.» Клетото момче, ако можете да повярвате, скърби също като мен за мъката, която ще ви донесе това писмо. Аз не мога да предотвратя вашия бащински гняв; но не ме лишавайте от вашата дружба.

Жулиен се отнасяше към мене с уважение. Ако разговаряше с мен понякога, то беше само от дълбока признателност към вас: защото присъщата на характера му гордост го кара да се държи само официално с тези, които стоят над него. Той има остро и вродено чувство за различията в общественото положение. И аз — признавам това със срам пред вас, моя най-добър приятел, и никога никой друг не ще чуе от мен подобно признание, — аз сама един ден в градината го стиснах за лакътя.

Защо след двадесет и четири часа вие ще се гневите още на него? Моята грешка е непоправима. Ако поискате това, той чрез мене ще ви поднесе уверенията си за своето дълбоко уважение и своята безпределна скръб, че ви е огорчил. Вие няма да го видите вече; но аз ще го последвам, където той поиска. Това е негово право, това е мой дълг, той е баща на детето ми. Ако с вашата доброта вие пожелаете да ни дадете шест хиляди франка за живеене, аз ще ги приема с благодарност: в противен случай Жулиен ще разчита да се установи в Безансон, дето ще започне да преподава пак латински и литература. От каквото и ниско стъпало да тръгне, аз съм уверена, че той ще се издигне. С него аз не се боя от неизвестността. Ако стане революция, уверена съм, че той ще играе първа роля. Бихте ли могли да кажете нещо подобно за когото и да е от онези, които са поискали ръката ми? Те имат богати земи! Но това единствено обстоятелство не може да ме накара да се възхищавам от тях. Моят Жулиен би достигнал до високо положение, дори при днешния режим, стига да имаше милион и покровителството на баща ми…“

Матилд знаеше, че маркизът е избухлив човек, на когото гневът минава бързо, и затова беше изписала осем страници.

„Какво да правя? — питаше се Жулиен през това време, докато господин дьо Ла Мол четеше писмото. — Къде е, първо, моят дълг, второ, моята изгода? Онова, което му дължа, е неизмеримо: без него аз щях да бъда някакъв жалък мошеник и недостатъчно мошеник, за да не си навлека омразата и гоненията на другите. Той ме направи светски човек. Моите неизбежни мошеничества ще бъдат занапред, първо, по-редки, второ, не тъй гнусни. А това е повече, отколкото ако ми беше дал милион. Аз му дължа и този орден, и моите мними дипломатически заслуги, които ме издигат над мене подобните.