Стендал - Червено и черно

Той благодареше на небето, че не я е ранил на смърт. „Страшно нещо! — казваше си той. — На мене ми се струваше, че с писмото си до господин дьо Ла Мол тя е разрушила завинаги моето току-що започнало щастие, а ето няма и две седмици от датата на това писмо и аз не си спомням вече за всичко онова, което ме занимаваше тогава… Две-три хиляди франка доход, за да живея спокойно в някое планинско кътче като Вержи… Аз бях щастлив тогава… Не съзнавах своето щастие!“

В други минути той скачаше сепнат от стола си. „Ако бях ранил смъртоносно госпожа дьо Ренал, щях да се самоубия… Нужна ми е тази увереност, за да не изпитвам отвращение от себе си.

Да се самоубия! Ето за какво трябва да помисля — казваше си той. — Тези формалисти-съдии, които с такова настървение преследват нещастния подсъдим и са готови да обесят и най-добрия гражданин, само и само да докачат някой орден… Аз бих се избавил от тяхната власт, от техните оскърбления на лош френски език, които областният вестник ще нарече красноречие…

Аз мога да живея горе-долу още пет-шест седмици… Да се самоубия! Бога ми, не — каза си той след няколко минути, — Наполеон е живял…

Пък и сладко ми е да живея; тук е спокойно, никой не ми досажда“ — додаде той през смях и се зае да съставя списъка на книгите, които искаше да изпише от Париж.

Той чу силен шум в коридора; по това време никой не се качваше в неговата килия; орелът отлетя с крясък, вратата се отвори и почтеният свещеник Шелан, целият разтреперан, с патерица в ръка, се хвърли в прегръдките му.

— Ах, боже Господи, възможно ли е това, чадо мое… чудовище, би трябвало да кажа.

И добрият старец не можа да промълви нито дума повече. Жулиен се уплаши да не падне. Той трябваше да го доведе до един стол. Ръката на времето беше се стоварила тежко върху този толкова енергичен някога човек. На Жулиен се струваше, че вижда само сянката му.

— Едва завчера — каза старецът, когато най-сетне си пое дъх, — получих вашето писмо от Страсбург с вашите петстотин франка за вериерските сиромаси; донесоха ми го в планината в Ливерю, където съм се прибрал при моя племенник Жан. И изведнъж вчера научавам за катастрофата… О, небе! Възможно ли е! — И старецът престана да плаче, сякаш беше се лишил от всяка мисъл, и додаде машинално: — На вас ще ви трябват вашите петстотин франка, аз ви ги нося.

— На мене ми трябва да ви видя, отче! — извика Жулиен в умиление. — Пък и аз имам пари.

Но той не можа да получи смислен отговор. Сегиз-тогиз от очите на Шелан се отронваше по някоя сълза, която плъзваше безмълвно по бузата му; после той гледаше Жулиен и сякаш не можеше да дойде на себе си, когато го виждаше, че му взема ръцете и ги поднася към устните си. Това лице, толкова живо някога, което гореше така силно от най-благородни чувства, сега беше застинало, безчувствено. Скоро някакъв селянин дойде да потърси стареца.

— Не бива да го изморяваме — каза той на Жулиен, който разбра, че това е племенникът.

Това посещение потопи Жулиен в жестока мъка, пресуши сълзите му. Всичко му стана тъжно и безутешно; сърцето му се беше сякаш вледенило в гърдите.

Този миг беше най-жестокият от всички, които беше изпитал след престъплението. Той видя смъртта в цялата й грозота. Всички блянове за душевно величие и благородство се пръснаха като облак пред буря.

Това ужасно състояние продължи няколко часа. Душевното отравяне лекуват с физически лекарства и шампанско. Жулиен би се сметнал за подлец, ако прибегнеше до тях. „Колко глупав съм! — провикна се той към края на този ужасен ден, през който непрекъснато се щураше напред-назад из своята тясна кула. — Ако ми предстоеше да умра като всички, тогава наистина видът на този нещастен старец би трябвало да ми навее такава ужасна тъга; но мигновената смърт, и то в разцвета на годините, ме избавя тъкмо от това жалко рушение.“

Но въпреки всичките си разсъждения Жулиен почувствува, че се е размекнал, обхванат от малодушие, и ето защо толкова го натъжи това посещение.

У него вече нямаше нищо сурово и величаво, никакви римски добродетели; смъртта му се яви на още по-голяма висота и не изглеждаше вече лесна работа.

„Ето това ще е моят термометър — каза си той. — Тази вечер аз съм на десет градуса под онова мъжество, с което мога да отида на гилотината. Тази сутрин аз имах това мъжество. Ала не е ли все едно, стига да ми се върне то в потребната минута.“ Мисълта за термометъра го поразвлече и в края на краищата го разсея.