Стендал - Червено и черно

Жулиен никога не можеше да си представи, че човек може да страда толкова силно; той беше готов да вика; тази твърда душа беше най-подир раздрусана отгоре додолу.

Всяка мисъл, несвързана с госпожица дьо Ла Мол, му стана противна; той беше неспособен да напише и най-простите писма.

— Вие сте полудели — каза му веднъж маркизът.

Жулиен, уплашен да не отгатнат причината за състоянието му, каза, че е болен, и му повярваха. За негово щастие на обеда маркизът го закачи за близкото му заминаване; Матилд разбра, че то може да бъде много дълго. От няколко дни вече Жулиен я избягваше, а блестящите млади хора, които обладаваха всичко, що липсваше на това толкова бледо и толкова мрачно, някога любимо от нея създание, не бяха в състояние да я отвлекат от нейната замисленост.

„Една обикновена девойка — размишляваше тя — би потърсила своя избраник между тези млади хора, които привличат всички погледи в гостната: но изключителната личност се отличава тъкмо с това, че мисълта й не следва пътя, утъпкан от посредствеността.

Другарка на такъв човек като Жулиен, комуто липсва само богатството, което имам, аз ще привличам постоянно вниманието върху себе си, животът ми няма да мине незабелязано. Вместо да се страхувам непрекъснато от революция, както моите братовчедки, които от страх пред народа не смеят да се скарат на кочияша, който ги вози зле, аз сигурно ще играя някаква роля, и то голяма роля, защото избраният от мене мъж е човек с характер и безгранично самолюбие. Какво му липсва? Приятели, пари? Аз ще му ги дам!“ Но в размишленията си тя си представяше Жулиен като низше същество, което тя може да накара да я обича, когато й се поиска.

Погълната от мисълта за бъдещето и необикновената роля, която се надяваше да играе, Матилд скоро започна да съжалява за сухите и метафизични спорове, които беше водила често с Жулиен. Понякога, уморена от тези възвишени размишления, тя дори със съжаление си спомняше за щастливите минути, прекарани заедно с него; тези спомени будеха у нея разкаяние и в някои мигове я измъчваха силно.

„Но ако трябва да имат някакво увлечение — казваше си тя, — на такава девойка като мен приляга да забрави задълженията си само заради някой достоен човек; никой не може да каже за мен, че са ме съблазнили неговите красиви мустачки или умението му да язди на кон, а — дълбоките му разсъждения за бъдещето на Франция, неговите мисли за приликата, която надвисналите над нас събития могат да имат с английската революция от 1688 година. Аз се оставих да бъда съблазнена — отговаряше тя на угризенията си, — аз съм слаба жена, но поне на мене не ми замаяха главата, както на някоя кукла, външните качества.

Ако стане революция, защо Жулиен да не играе в нея ролята на дьо Ролан, а аз — ролята на госпожа Ролан? Предпочитам тази роля пред онази на госпожа дьо Стал: безнравственото положение би било пречка в наше време. Мен несъмнено няма да ме укорят в слабост още веднъж; бих умряла инак от срам.“

Трябва да се признае, че всички мечти на Матилд не бяха тъй сериозни, колкото приведените от нас по-горе размишления.

Тя поглеждаше Жулиен й във всяка негова постъпка намираше мила прелест.

„Сигурно — казваше си тя, — аз съм успяла да разруша у него и най-малката мисъл, че той има права над мен.

Злочестото и дълбоко страстно лице, с което клетото момче ми призна своята любов преди една седмица, доказва явно това; съзнавам, че от моя страна беше съвсем неуместно да се сърдя на тези думи, в които имаше толкова уважение, толкова страст. Не съм ли негова жена? Думите му бяха напълно естествени и той, трябва да призная, бе много мил. Жулиен ме обичаше дори и след тези вечни разговори, в които аз непрекъснато и с голямо безсърдечие, съгласна съм, му разказвах за любовните ми, навеяни от досадата на моя живот, увлечения към тези великосветски младежи, към които е така ревнив. Ах, ако той знаеше колко малко опасни са те за мен! Колко безцветни и еднакви един на друг като някакви копия ми се струват те в сравнение с него.“

Разсъждавайки така, Матилд дращеше с молива си наслуки върху един лист от своя албум. Един от профилите, които беше нахвърлила, я учуди, възхити: той приличаше поразително на Жулиен. „Това е гласът на небето! Ето едно от чудесата на любовта! — с възторг се провикна тя. — Без да мисля за него, нарисувала съм портрета му.“