Стендал - Червено и черно

Каква ужасна вътрешна борба се надигна в душата му с това откритие: сякаш се разбунтуваха всичките му чувства.

Два дни след това, вместо да се държи гордо с господин дьо Кроазноа, той едва ли не бе готов да го прегърне, обливайки се в сълзи.

Свикнал с нещастието си, той смогна да прояви искрица здрав смисъл и реши да замине в Лангедок, стегна багажа си и отиде на пощата.

Той едва не припадна, когато на пощенската станция му казаха, че по някаква рядка случайност има едно място в пощенската кола, която тръгва на другия ден за Тулуза. Той го нае и се върна в дома дьо Ла Мол да обади на маркиза за своето заминаване.

Господин дьо Ла Мол беше излязъл. Жулиен ни жив, ни умрял отиде да го чака в библиотеката. Какво стана с него, когато завари там госпожица дьо Ла Мол?

Щом го видя да иде, на лицето й се изписа злоба, в която той не можеше да се съмнява.

Тласнат от мъката си, объркан от изненадата, Жулиен не можа да се сдържи и й каза с разчувствуван глас, който идеше от глъбините на душата му: — И тъй, значи, вие не ме обичате вече?

— Аз не мога да се опомня от ужас, че съм се отдала на първия срещнат — каза Матилд, като плачеше от ярост против себе си.

— На първия срещнат! — извика Жулиен и се спусна към старинната средновековна сабя, която се пазеше в библиотеката като рядкост.

Страданието, обхванало го в мига, когато той заговори с госпожица дьо Ла Мол, му се стори безпределно, но когато видя, че тя пролива сълзи от срам, то се усили стократно. Той би се чувствувал най-щастливият от всички смъртни, ако можеше сега да я убие.

В тази минута, когато той с известно усилие изтегли сабята от старинната й ножница, Матилд, зарадвана от едно толкова ново усещане, пристъпи гордо към него; сълзите й бяха изсъхнали на лицето.

Внезапно в съзнанието на Жулиен блесна ясно мисълта за маркиз дьо Ла Мол, неговия благодетел. „Аз убивам дъщеря му! — каза си той. — Какъв ужас!“ Той понечи да захвърли сабята. „Разбира Се, тя ще прихне от смях, като види това мелодраматично движение“ — помисли той; и тази мисъл възвърна цялото му самообладание. Той огледа любопитно острието на старата сабя, като да търсеше там някакво петно от ръжда, после я втикна пак в ножницата и с невъзмутимо спокойствие я окачи на позлатения бронзов гвоздей, на който висеше.

Цялото това движение, което беше много бавно накрая, продължи повече от минута; госпожица дьо Ла Мол го гледаше изумена. „Значи, аз съм била на косъм от смъртта, щях да бъда убита от моя възлюбен!“ — каза си тя.

Тази мисъл я пренесе в дивните времена на Шарл IX и Анри III.

Тя стоеше неподвижно пред Жулиен, който беше окачил сабята на мястото й, и го гледаше, но в очите й нямаше вече омраза. Трябва да признаем, тя беше много съблазнителна в тази минута; несъмнено за нея съвсем не можеше да се каже, че прилича на парижка кукла. (С тази дума Жулиен изразяваше онова, което мразеше най-много у тукашните жени.)

„Дано не се поддам пак на някаква слабост към него — каза си Матилд. — Току-виж, помислил ме за мой стопанин ч господар, само да му отстъпя, и то сега, тъкмо след като съм говорила с него тъй непреклонно.“ И тя побягна.

„Боже мой, колко е хубава! — възкликна Жулиен, като видя как тя припкаше: — И това същество само преди седмица така буйно се хвърли в прегръдките ми… И тези мигове няма да се върнат вече никога! И по моя вина! А в самата минута на това толкова необикновено, толкова важно за мен събитие, аз бях безчувствен! … Трябва да призная, родил съм се с ужасно, пошъл и рядко нещастен характер.“

Влезе маркизът; Жулиен побърза да му обади за своето заминаване.

— За къде? — попита го господин дьо Ла Мол.

— За Лангедок.

— О, не, моля ви се, очакват ви по-високи задачи; ако тръгнете, то ще бъде на север… И дори да се изразя по военному, аз ви турям под домашен арест. Вие ще ми обещаете да не се отлъчвате никога повече от два-три часа на ден, може да ми потрябвате всеки миг.

Жулиен се поклони и се оттегли, без да каже дума, като остави маркиза много учуден; той не беше в състояние да приказва и се затвори в стаята си. Там той можеше да преувеличава, колкото му воля иска, жестокостта на съдбата си.

„Ето че сега аз не мога дори да се махна! — помисли той. — Един бог знае колко дни ще ме задържи маркизът в Париж; Господи, боже мой, какво ще стане с мен? И нямам нито един приятел, с когото да се посъветвам: абат Пирар ще ме прекъсне още на първото изречение, граф Алтамира ще ми предложи да встъпя в някое съзаклятие.